автор: babazlata

В последните дни пазителите на градовете - Арсланите, работеха денонощно. Злото не спеше. Не и вече. И като казвам злото, имам предвид ферозите. Най-грубо казано, те бяха грозни енергийни форми хранещи се с човешки страхове и зли мисли. До скоро денем ферозите отиваха в други измерения, където търпеливо чакаха нощта, за да прекрачат отново прага на нашата реалност и да задоволят глада си. Вече обаче не беше така. Дневната светлина вече не ги плашеше. Ставаше нещо. Или може би нещо не ставаше, не и както трябва.
Утринните лъчи се разляха над градския смог. Ламариненият покрив на часовниковата кула блесна в червен пепеляв цвят, часовникът удари 6 пъти. Всеки удар убиваше малка част от ферозите, разпръскваше по малко от злото. Клисарят дори и не подозираше колко полезен е трудът му, църквата отдавна вече не знаеше истината за своите таинства. Лира седеше изнемощяла на прозореца и гледаше как след всеки удар на камбаната малка част от ферозите се разтваряха във въздуха. Очите й се затваряха. Дори и Арсланите имат нужда от сън, от презареждане в свят с по- висока чистота. Пазеше този град сама, а градът не беше никак малък. Скоро очакваше помощ, вече беше невъзможно да поддържа равновесието сама. В стаята влезе Силвия, тукашната майка на Лира, носеше й закуска и се приготви да я храни.
Лира беше на петнайсет и можеше и сама да се храни, но ръцете й трепереха и се цапаше много. В тази реалност хората смятаха, че е болна от аутизъм. Състоянието й естетсвено си имаше логично обяснение, но не и за хората от тази страна на похпупака, те още не бяха готови. Лира наистина не говореше с почти никого, но кой ли би говорил, ако виждаше и чуваше това, което виждаше и чуваше тя. Когато пък говореше, думите й звучаха странно. Всъщност тя говореше така, както с учителите си и с другите Арслани, когато всички те се събираха в Ездра- измерение с по- висока вибрация, където можеха да общуват свободно, без значение къде се намират физически в момента. Там просто времето течеше по- бавно и затова речта й в нашата реалност изглеждаше забавена и насечена. Лира не виждаше света както ние го виждаме. Тя виждаше ужасните ферози ядящи грозните мисъл- форми, които хората раждаха; виждаше ги да се реят на огромни ята над града и да поглъщат лошите мисли и страховете носещи се из въздуха; виждаше страховете на хората, които в етерния свят приемаха материалната форма, която създателите им са им дали в мислите си; виждаше ги и ги помирисваше, защото страхът мирише, мирише на сяра. Именно тази сяра подушваха и ферозите. Когато се нахранеха добре, от тях се отделяха още по- ужасни страхове и зли желания. Тези нови страхове и желания, преди окончателно да се превърнат също във ферози, си намираха хора на ниска чистота и ги обсебваха, карайки ги да произвеждат още и още зли мисли и страхове, още храна и т.н., всичко това бе един порочен кръг, една затворена хранителна верига, където на дъното бяха хората, който губеха своята енергия и се чувстваха все по- несигурни, нещастни и уплашени.
След като Лира закуси си легна да поспи. Цяла нощ бе поддържала енергийната защита над града. Хората все още си мислят, че пазителите са яки супер човеци, които се бият с чудовища, а войната е на съвсем друго ниво, войната вече отдавна не е физическа, войната е ментална. Вече не е важно кой какви мускули има, а кой колко енергия може да произвежда, а Лира, Лира имаше много любов, която насочена правилно бе по- силна от атомна бомба.
***
На всякъде беше бяло, чисто, слънчево. Сякаш светлина излизаше от материята, не..., това не беше материя, сякаш беше светлина, която можеш до докоснеш, която беше гладка и топла. Не материята излъчваше светлина, а светлината беше материя.
- Тук съм Лира, как си?
- Добре съм, Алтем, но те са все още тук, ферозите не се боят вече от светлината. Реят се като огромни лешояди над града и стават все повече и по- гладни. Светът все повече отива в техните ръце, сякаш Земята е в предсмъртни конвулсии, чувствам я, как боли, леле много боли. Заметресения, агресия, войни, пороци. Губим този свят, Алтем, губим го.
- Не можеш сама, Лира, имаш нужда от помощ, всички Арслани имат нужда от помощ. Още тази вечер ще дойда и аз.
- Ти?! Но Алтем, ти си един от 12-те Солеи, 12-те Бога в Слънчевия свят, не можеш да го напускаш! Ами Слънцето, как ще работи механизмът му без теб? Кой ще насочва енергийните процеси?
- Любовта, която генерираме чрез слънчевата светлина, вече не плаши злото. Трябва да разберем защо и за това трябва да дойда. Злото е ценно и прекрасно и нашият свят е в хармония, когато то идва нощем и се храни, чрез него живее и светлината, ако няма мрак, как ще има светлина? Но ако злите сили продължават да смучат живота от хората и денем, то тогава хармонията ще се разруши, Земята ще се превърне в свят на злото и ще спре да бъде училище за душите. Злото ще я изконсумира много бързо и ще се сомоизяде, ще остане отново нищото, нищото на небитието. Ние създадохме Слънцето, за да излъчва любов и да променя информационния код на злото, превръщайки го в неутрална етерна материя, която можем да използваме за създаване на нова светлина. Ролята на Арсланите на Земята е чрез същата тази любов, да създават енергийни обръчи около градовете, които да пазят града и да допускат само толкова зло, колкото е полезно за хората, за да се учат.
Алтем замълча. Не само замълча, а и влезе дълбоко в самата тишина. Той/Тя (все пак, тъй като Алтем беше Бог дори Лира не знаеше дали той/тя е повече мъж или повече жена, повече един, или повече много, така, че ние ще го наричаме Той, като имаме предвид Той- като Бог) , та Алтем знаеше отговора много добре. Нямаше отговори, които да не са се родили първо в тишината на Солеите и то много преди да се е родил въпросът извън тази тишина. За толкова много време от Сътворението всичко се бе променило. Земята, хората, съзнанието, всичко беше еволюирало. Само слънчевата светлина беше все същата. Той знаеше. Еволюиралото човешко съзнание раждаше не само еволюирали идеи, но и еволюирали страхове и еволюирали тъмни мисли, които от своя страна хранеха ферозите, и променяха структурата им. Ферозите бяха еволюирали и сега просто се подиграваха на светлината. Алтем се беше потопил в тишината. Знаеше, че е крайно време да се промени и слънчевата светлина, според новия свят. Знаеше, но в безкрайната си милост Солеите го отлагаха, следвайки стриктно всички стъпки на провидението. Сега обаче времето бе дошло.
***
Който учил, учил. Беше време да се минава в горен клас. Много от хората не бяха готови. Но трябваше да бъдат жартвани в името на останалите, все пак бе им даден шанс да наваксат с материала. Човек никога не знае на време ли взема решения, но Боговете знаят всичко, или поне тези неща, касаещи тази Вселена, този сбор от реалности. Лира не предполагаше какво точно става, никой от Арсланите не предполагаше. Те само получиха нареждане в 18.00ч. по Гринуич на същия ден да се срещнат всички на обичайното място- в Ездра, където да се слеят ментално.
Точно в 18.00 ч. Лира и Алтем физически бяха в стаята на Лира, седнали на земята до ниския прозрец, който гледаше към градския площад. Ментално обаче вече бяха в Ездра. Никога преди Лира не бе усещала такова напрежение в Ездра, сякаш се намираше в огромно биещо сърце, чиито удари я караха да подскача. Всички Арслани бяха седнали в кръг, а в средата на кръга 12-те Солеи бяха седнали също в кръг, обърнати към широкия кръг на Арсланите. Всички се сляха в едно и сега Лира разбра, сега, след като видя мислите им ясно и усети с кожата си идеите им. В този момент, в 18.00ч. по Гринуич, идваше импулс от границите на Вселената ни с друга Вселена, беше се взривило мега Слънце, намиращо се точно между двете Вселени. Те щяха да използват енергийната вълната от експлозията, за да повдигнат вибрациите на цялата Слънчева система и да преобразуват материята и съзнанието, съзнанието, което всъщност изграждаше тази материя. Не само Боговете и пазителите на нашата Слънчева система се бяха събрали. По всички точки на Вселената ни, всички Създатели и Майстори на живота бяха се съединили в общо съзнание, за да помогнат на нашата малка Слънчева система да премине отвъд. Сякаш светеща мрежа от безброй малки точки бе хвърлена върху цялата наша Вселена. Така изглеждаха всички те в енергийния свят там, над похлупака.
Минути след 18.00 ч. по Гринуич въздухът на Земята сякаш оживя, затрепери, нажежи се. Сателитите започнаха да отказват, паднаха всички сървари, всички комуникации, прекъсна електричеството, във въздуха прелитаха искри и мълнии, настана паника. Велики спасители на света, супергерои от НАСА, МУСАД, ЦРУ и други важни организации с големи букви, се опитваха да спасят света като в холивудски филм. Да го спасят от спасението. Напразно. Викове, паника, истерия, смърт, за да има живот.
Беше дълга нощ, не за друго, ами просто така става когато се отворят много портали едновременно. Става нещо като времево течение, така, че моля, затваряйте вратите й.
На сутринта слънцето изгря, по- голямо и червено, отколкото някой, някога в тази реалност го бе виждал. Небето бе лилаво, водата в океаните и моретата имаше нежен розов цвят. На всякъде по Земята хората, които бяха преминали отвъд станаха на крака да посрещнат слънцето, сякаш то ги хранеше. Не разбираха точно какво е станало, но усещаха как светлината ги изпълва с живот. Усещаха и мислите и чувствата си, сякаш бяха едно. Бяха свързани. Виждаха светлината на Слънцето като океан от блъскащи се светулки минаващи през всичко. Виждаха и дърветата и камъните и моретата и всичко, като сбор от блъскащи се малки атомчета, можеха да прекарат ръце между тези атоми, толкова голямо всъщност бе разстоянието помежду им. Бе се родил един нов свят.