автор: boliarkabg

Отложено заминаване

Хубаво ми беше в това неочаквано село. Опознах много съдби, възхитих се наблюдавайки изпълнения със съдържание живот на възрастните хора. Не ми се тръгваше обратно, но беше време.

-Как ще те пусна да си тръгнеш, мойто момиче, как? - разтъжи се леля Ганка. - Що не постоиш още някой ден. Скучно ли ти е или работа си имаш някаква. То и тука при нас какво ли да те задържи, ама почивай си. Ей, сядай тука на масата отвън, докато аз си шетам ти си пиши - гледаше ме тя в очите с надежда.
-Каква работа да имам, но вече е време, поседях ти, поговорихме си, научих толкова неща. Хубаво е при вас,спокойно, тихо, хората са други.
Леля Ганка ме гледаше с тъжни очи и слушаше. После поде още по-тихо:
-Права си, хората са други, но като поседиш още и чуеш още съдби ще разбереш защо са други. Тукашните, миличка, са хора родени в това село или женени тука. Някои са ходили на други места, по градове, строежи, че и по чужди краища. Върнали са се. Защо мислиш са го сторили, а? - тъжно, но и дяволито гледаха очите й - Защото, дъще, са видели преди другите, че истината е в бащин край и сред природата. Видели, че този свят е не само лъжовен, че е свят само там, дето ти е коренът, дето ти е даден животът. Ти знаеш ли колко от тукашните хора са оставили къщи - палати по градищата, оставили са колеги, приятели, удобства. Тука тоалетът не ти е до дупето, но на душата ти е широко. Тука стъпка да не мож направи, само поглед вдигни и светът е край тебе, птичите песни, въздухът, звездите. Ей, затова са се завърнали заминалите и затова дават последните си дни пак на родния край, така както първите си дни са изживяли тука.
Заливаше ме мъдростта на тази жена, събуждаше заспали и оставени на дъното на душата ми мисли и терзания, отваряше ми очите за кой ли път, наливаше очите ми със сълзи. Някога все чувах, когато бях малка: „старите хора „ това са казали, „старите хора” онова са правели, сега осъзнавах какво ще рече „старите хора”. Не, те не са „стари хора” защото са на възраст. Те са такива защото са помъдрели, защото са събрали опита на света. Те са извисили душите си, те имат какво да дадат стига някой да го иска.
Не можах да откажа на леля Ганка. Останах още и не знаех до кога. Разбира се, че новината за решението ми безжично беше обходила малката общност, всички се радваха и се надпреварваха или да идват или да ни канят на гости. Моята хазяйка смело отбиваше нападенията им и казваше, че трябва да си почина някой ден от техните старешки глупости. Всички искаха да ми разкажат по някоя история, а те бяха много и все интересни. Знаеха вече,че пиша разкази, че издавам книги и всеки тайно си мечтаеше да влезе в една моя книжка, да се гордеят деца и внуци. Засмивах се на ум. Пак за тях, за деца и внуци. Никой не мислеше за себе си. Българина, ако не са децата и внуците му не виждам за какво би живял, страдал, гордял се и се радвал. Не виждам.
На следващата сутрин заварих леля Ганка да гласи буркани. Под асмата се кипреха кошници с едри праскови. Предстоеше правене на компоти.Не ми беше удобно, но съобщих, че ще поизляза малко по баирите. Сама. Исках да си помисля, да остана със себе си. Тя не можеше да ме придружи, че краката й не я държаха толкова.
-Не се бой за мене, трийсетина буркана ей сегинка ще ги сколасам, върви. Докато ги заваря и си тука. За пладня миш-маш ще ти приготвя, да си хапнеш благичко.
Добре, че бях хвърлила в сака и едни панталонки, тениска, платнена шапка с козирка, стари кецове. Взех шише вода, бастун от леля Ганка и потеглих. Не се страхувах, че съм сама, защото над селото бяха високи поляни, открито, венец от гъсти дъбови гори ограждаше всичко това. Селото беше на длан, а и аз нямаше да ходя надалече. Взех фотоапарата, лаптопа, метнах торбичката, която ми даде милата стара жена и тръгнах нагоре.

Милка Маркова