автор: svdonchev

- Няма начин...захващам я...мен чака!- казваше с радост всяка сутрин.
Вече тридесет години, много от тежката и мръсна работа в комбината, минаваше през ръцете на Павко. Вечно може да го срещне човек, мръсен от прахоляка на оловното производство, или потънал до рамене в някой изкоп, или качен да чисти колони
на страховита височина, с маска на устата, срещу отровите във въздуха. Винаги бе в движение, винаги бързаше, подтичваше, а понякога, когато го повикаха надалеч, яхваше паянтово колело и между мъгла от пещите, рев на пристигащи камиони и несекваш грохот на машини преследваше поставените задачи. Нисък, жилав, пъргав, черен от слънцето и несекващите ветрове над комбината, Павко познаваше всяка алея, всеки цех, всички преки пътища, бродеше неуморно, пълзеше из шахтите, вдигаше непосилни тежести, газеше в каналите с отпадъчни суровини. Всички работници познаваха угриженото му лице и сръчните му движения. Понякога колеги го спираха, гледаха изцапаното му лице, отпуснатите рамене, кривите крака, обувките ожулени от непрестанното сновене. „ Тежка ти е службата, Павко...”- казваха. „ Тежичко е...дотяга ми...ама нека изкарам лятото...наесен ще търся друго”. Така отговаряше той, а сезоните изминаваха , вече тридесет години.
И не пропускаше работен ден, беше редовен , предан, отдаден на работата си. Мнозина се учудваха на пъргавината му, на усърдието с което се впускаше дори в незначителни задачи. Гледаха го как блъска с кирката под най- големия пек, тогава когато другите се криеха под сенките и клатеха глави. Не му е чиста работата на Павко! И друг път са се появявали подобни работяги. Гледаш ги кротки, хрисими, привидно отдадени на работата, радват се, работят с лекота, но скоро стане ясно, всичко е привидно, я са на началника хора, я са ги поставили да докладват, или не са съвсем добре с ума, щом хабят сили там, където може да се прикриеш с по- малко усилия. Или получава много пари, щом така прибягва, или е голям артист, артист е, няма спор, с тия миши очи и тая кротка плешивина.
А той, Павко търкаляше кротко и отговорно дните си из алеите на комбината, радваше се на всяко утро, на това, че съдбата му бе отредила да прекрачи портала и беше щастлив, че е здрав и ходи на работа. Не мислеше за началници, за разпоредби, на себе си угаждаше. Защо да не свърши работа? Защо да не си заслужи парите? Защо да се крие от задълженията си? Макар и в тежък труд, денят ще премине.
После настъпваше вечерта. Нея чакаше той. Заради нея работеше така всеотдайно. Така бе приятно смрачаването, когато сваляше изпотените дрехи, после миеше тялото си под душа след работа, после преминаваше обратния път по познатите улици, пътят към дома. Колко е хубаво да видиш последните пресечки преди закътаната под дърветата къщичка. Тесния тротоар, вратата, която се отваря с повдигане, с тънкост, след нея висналите салкъми, сенките, мижавата крушка, остъкление със стари стъкла и паяжини. Там влизаше с радост Павко, отдавна овдовял, бездетен, затваряше вратата зад гърба си, гледаше всичките до болка познати нещица и въздъхваше. Вече сам, далеч от шумните улици, той се радваше, че е у дома. Ах, каква радост е завръщането у дома след тежък ден? Тогава изчезваше умората. Приглаждаше покривката, вадеше чаша, поставяше я в един и същ изтъкан квадрат от плата и я пълнеше безпогрешно, до все едно и също ниво. През лятото излизаше и късаше домат от градината, когато паднеше зимата, бъркаше в бидончето с туршия.
Това бе неговата отплата за всеки тежък ден, неговия бленуван през целия ден, миг. Мигът, в който подвиваше крак, облягаше уморена ръка върху масата, доловяше примамливото ухание на тънката ракия и отпиваше първата глътка, най- сладката. После идваха приятните мигове, замайването, спомените, така оживели, така цветни, примамливи като простряна трапеза. Премигваше Павко, отпускаше отмалелите крака върху стола, приковаваше поглед върху зиданата ограда насреща, отдавна пленена от бръшлян. Ясно виждаше преминалите години. Мигове изляти в причудлива мозайка, запечатани, приятни, незабравими. И всичките преживелици се свързваха с комбината. Сякаш там се бе родил, там бе израснал и там остаряваше в старание и вредни миризми. Все с доверчива усмивка, послушен и верен. А картините от изминали случки оживяваха всеки път. Лятото на седемдесет и втора, когато незнайно защо се пропука коминът, онзи, високия, оцветения, под който всички заставаха с уважение и превиваха врат, или есента, когато въпреки непрестанните дъждове се запали подстанцията и я гасиха целия ден, или онази случка с подплашения кон, който незнайно как проникна в комбината, затрополи по алеите, зачатка из цеховете и едва привечер нощната смяна го усмири току пред портала, или споменът за отминали, заводски тържества, когато всички обличаха официалните дрехи, сменяха изражението на лицата, отпускаха душичката си един- единствен път в годината, радваха се, така се радваха на съвсем обикновени нещица, че много от мъжете се напиваха и спяха до сутринта в градинките, а жените се смееха срамежливо след закачките с колеги, с размазани от целувките червила, а после дни наред се избягваха една друга и се споглеждаха с недоверие.
Усмихваше се сладко Павко в тишината под навеса. Глътваше си ракия, бавно, с неизменното помирисване преди да отпие и отправяше покорен поглед нагоре към небето, сякаш там между листата от асмата, виждаше съдбата си и можеше да й благодари. Така е, той е един от важните хора в комбината изискват много от него и невъзможните неща сякаш, нареждат му, следят го, пробват го, но той е сериозен, отговорен, читав и сега, под хладината на навеса, в неговия си двор, тези щастливи мигове са си само негови, той е господар на мислите и спомените си. А той е изчистил и предвидил всичките си движения. Винаги вижда и друга картина в мислите си. Вижда се след много години, доста побелял, малко поотслабнал, но все така жизнен и неуморим, несломим. Отново вдига тежести без трудност, тича по поточните линии, препуска с колело по прашните пътища дори на тези години и сякаш му се причува как младите колеги шепнат зад гърба му...” Ей...от какво му е душата на тоя Павко...?” или „ Ей, луд за връзване е тоя Павко”. Скоро, изпил обичайната си вечерна доза, той побутваше кротичко чашата настрани, нежно и внимателно, сякаш така отпращаше спомените си. После заспиваше във всевъзможни пози, но винаги усмихнат, щастлив от мисълта за предстоящият утрешен ден, когато ще се събуди доста преди будилника, ще излезе с мокър бретон под асмата, ще вдъхне от аромата на кафето, ще го пие бавно, докато други хора, също ранобудници, ще крачат бодро по улицата. Скоро ще се облече, ще си проготви обяд, ще се скара на котката и всичките му движения ще са строги, точни, обработени, без излишно суетене, познати, но любими жестове, които вместо да го отегчават, пълнят душата му с блага радост.
Ето, излиза от дворната врата, обръща се назад и вече с нетърпение си представя как се завръща от работа, премалял от тежък труд, но щастлив, че вижда скъпата на сърцето си, ниска къщичка, вижда масичката, с прогнили от дъждовете крака, вижда разнищената покривка с едри квадрати, която постила по един и същи начин в годините, вижда чашата си с ракия, с късчето лед, което бавно се превърта, размива се и го очаква. Ах, колко е очарователен денят, когато привечер те очакват подобни нещица? Как да не живееш в радост, как да се оплачеш от живота, как да не намираш смисъл да тръгваш и да се завръщаш?
Преминаваше Павко с радост портала на комбината и понякога си прошепваше без никой да го е заговорил” Няма начин....захващам я...мен чака” И хукваше с устрем непонятен.
Често се случваше да чисти някоя от подземните галерии, части от естакадата, поточните линии, по които се издигаше димящата руда. Това бяха тежки часове, отвсякъде нахлуваше сивкав прахоляк, издигаше се задушлив мирис на отскубнат от земята метал, малкото работници, които правеха профилактика бягаха навън, с маски и черни лица, кашляха, триеха очите си, негодуваха. Само Павко оставяше вътре, при конвейра, при отровете и миризмата, само той издържаше. В един подобен ден, го срещна големия началник, директорът, най- главния човек в комбината. Позна го, въпреки прашното лице, попита го:
- Как е, Павко...какви ги вършиш?
- Работя, началник...галериите чистим!
- Как е работата..справяш ли се?
- Прашничко е...и мирише...малко и на очите люти, ама се привиква!- бодро изрече Павко, но от бързината да отвърне на началството се закашля продължително, тежко, с прохъркване, сякаш и черна храчка изплю настрани.
Позамисли се директорът и тръгна. Следващата сутрин отговорникът по поддръжката спря Павко пред съблекалнята:
- Ще се черпим с теб, Павко...издигаш се в службата!
Онемя Павко и погледна объркано.
- Помощник в склада ставаш...хвърляй мръсните дрехи!
- Ама...аз...още работата в галериите не съм си свършил!- прошепна Павко.
- Няма галерии вече...няма мръсотии, няма прах...издигаш се...чиста работа, лекичка...!
- Да няма грешка някаква...там при поточната лента...нужда имат от мен!?
- Заповед от директора....лично е наредил...издигаш се в службата ти казах...!
Отпусна рамене Павко и вече останал сам в единия ъгъл на коридора се почувства още по- объркан. В коя посока да тръгне сега, къде да премести шкафчето с работните дрехи, как да укроти ръцете си, преобръщаха се като чужди в джобовете?
Въздъхна Павко и тръгна все покрай стената, да търси новото си работно място.
От този ден заработи като помощник в склада. Нерадостна работа, лекичка, но скучна. Раздаваше изпрани работни дрехи, отбелязваше зачислени вещи в бумаги и непонятни книжа, понякога го изпращаха да раздава с електрокар газираната вода. Общо взето, занимания си търсеше някакви, а така в бездействие, часовете отминаваха бавно. Поглеждаше часовника, следеше местенето на сенките по пода, озърташе се като неканен посетител в хладния склад, чуваше шумовете на огромния комбинат, с тъга осъзнаваше, че съвсем наблизо кипи живот и истинска работа поглъща хората и ги увлича. Понякога, в особено отегчителните, следобедни часове, се облягаше върху рамката на прозореца, гледаше сивите пътища с разпръснат от вятъра прахоляк, покрай който препускаха хора върху велосипеди, чуваше грохота на преминаващи машини, свистенето на крановете, боязливия звън на тръгваща лента с приготвен материал. Наоколо кипеше живот, ръсеше се радост от работата. А той? Той се спотайваше като плъх в хладните дебри на склада, гледаше стрелките на стария часовник и ги чакаше да се преместят. И така, вече няколко дни, докато всички се втурват като развързани към портала, на излизане. Само той се влачи бавно, смутен, недоволен, подозрителен като крадец, озърта се, сякаш все очаква да го спрат, да му потърсят сметка за някаква несвършена работа, да го злепоставят, да му лепнат черно петно, като на мързеливец.
Из комбината тръгнаха приказки. Работниците си споделяха един на друг.” Какви ли мръсотии наговори на началството Павко..за да стигне до тая службичка в складчето?’, или „ Ей...как може да се подведе човек?....гледаш го хрисим, кротък, простоватичък, даже...пък, ей го на....накиснал някого изведнъж, изпъкнал...ей, грозно нещо е животът”, или „ Близане на задници му е майката....така става само...” или „ Като цар си живеел в складчето, разказват...виж го ти, тариката, додрапа си до местенцето най- накрая”
А най- мъчителни за Павко сега се оказват вечерите. Изминава пътя до дома без бързане, без обичайния трепет, без очакването да зърне стрехата, изронените краища на дворната пътека, килерчето, масичката, върху която постила покривка още с влизането.
Нищо не е както преди. Прибира се в своята си къща, отсипва си от ароматната ракийка, поставя е в неизменния квадрат от покривката, с ледче, което се преобръща и размътва чашата, котката превива гръбнак под краката му, асмата вие последни, примамливи сенки, преди есента да подгони листата и да доведе кротките дъждове. Стои си Павко, както е стоял всяка Божа вечер покрай масата, а не му е така спокойно на душата. Не му е сладка ракията, не се отпускат уморените му крайници, не го спохождат спомените, нито бъдещето изглежда така примамливо. Друг живот му отредиха сякаш, нов живот, непознат, непълноценен. Става, обикаля напосоки из дворчето, надниква в антрето, взема ненужна вещ, превърта я в ръце, оставя я на масата, място не може да си намери някак, а главата му мътна като след обеден сън. Не, не му е сладка ракията, дори салатка не му се е приискало да си нареже. Влиза, ляга в крайчеца на дивана, скръства ръце зад главата, а очите му бодро премигват в тъмнината, дебне като котка Павко, вместо да се радва, както обичайно на прибирането, на ракийката, на спомените си. Не му е приятно новото положение, не му приляга новата работа, лека била, че работа ли е това? Как да се върне към стария си живот? На кого да сподели? Въздъхва и се завива през глава. Опитва се да заспи, но сънят не идва. По- късно, когато луната прониква като надзърнало лице през малкото прозорче, той се разбужда от нездравата дрямка, озърта се, гледа стрелките на онемелия часовник, недоумява. Как може да живееш в предишното си тяло, да ходиш на работа в познатия от години комбинат, да виждаш отдавна запаметени лица, да бързаш из алеи или мрачни, подземни коридори с опушени крушки, където някога си бил доволен, полезен, значим и изведнъж, хоп, уж всичко е същото, а те наляга тъга, безсъние, колебания всякакви тровят живота, някой хлопва врата и миналото остава в тъмен коридор, а надежда никаква не просветва?
Едва дочака поредното утро Павко. Облече си чистата риза за празник, намокри рехавия перчем и тръгна със стройна крачка към комбината. Влезе с увереност през портала, после за първи път от тридесет години свърна към ниската сграда, където се помещаваше администрацията. Изкачи лъскавите стъпала, огледа саксиите с широки листа, тежките врати с месингови табелки, почувства хладината от климатика, пристъпи, ослуша се, долови кротки гласове, женски смях, трополенето на чаши. Разходи се плахо и намери вратата на директорския кабинет. Бе решил да влезе с увереност и чисти намерения, а се спря. Седна на канапето и когато директорът излезе с лист в ръка, Павко загуби всякаква увереност, изправи се и го погледна с няма молба в очите.
- Моля...началник!- промълви с някакъв чужд гласец – Моля да ме върнете на старата ми работа....не е за мен това стоене в склада!
Погледна го с недоумение началникът и присви очи, опитваше се да си спомни сякаш. После махна с ръка и каза равнодушно:
- Да..върни се където си работил..разбира се! – и отмина.
Хукна Павко навън, като зарадвано дете, излезе, вдъхна от познатия сутрешен въздух, бяха пуснали задушлива миризма от цинковото производство, видя старите камиони да се редят пред силозите, а шофъорите гледат с безразличие иззад маските, зърна сивкавия прахоляк, излизаше от зейналите прозорци на естакадата и очите се насълзяваха от него. Въздъхна Павко, усмихна се, радваше се, няма какво да се каже, беше доволен.
Следващия ден, прекара в галерията, при острата миризма, задушливия прах, грохота на колела, а рудите се изкачваха по линията, димящи, нескончаеми, сякаш извираха от земята. Тежък труд бе това, неблагодарен. Неусетно изминаха часовете, после приятния път към дома, ето я любимата къщичка, после масата, върху която няма търпение да постеле покривката на квадрати. Идва времето и на ракията, толкова е приятна след пълноценния ден. Ах, колко бързо може да се върне щастието при човек, с едно махване на ръката.
Заспива Павко, опиянен, с