автор: tzvetcomarinov

Центурионът усети. Още замаян е от сънливост и жегата, но вече беше извикал войника на който имаше пълно доверие.
-Доведи я - разпореди.
Не бе чак толкова сигурен, че иска тя да се появи тук в стаята, но връщане назад
не трябваше да има. Един командир не бива никога да забравя важния принцип, офицерът на издава никаква заповед просто така.
- Ела - произнесе Доместиан Касий с трептящи ноздри и както винаги сухи, втренчени към другия очи.
Не опита да скрие изненадата и повдигна вежди. Мизийката го чуваше и разбираше отлично, а не помръдна дори крачка. След онова, което й се случваше до сега в тая стая, трябва вече да е омекнала като сюнгер, но ето, излезе друго. Веднага изпита силно колебание, кое от двете да избере. Да се зарадва или ядоса от констатацията.
Лесно се почувства бесен от факта, че тя не се страхува от него. Можеше да се държи така, дори ако е видяла змия в краката или забелязала наблизо около себе си присъствието на звяр, но той желаеше това момиче да примира от страх. Как точно да изглежда това, вече не се досещаше в подробностите. От което в гърдите му се надигна опустошителна буря, стегна тя чак до непоносима болка мускулите из цялото негово тяло.
Може би трябваше да гледа насреща му с широко отворени, съвсем обезумели очи или да падне на колене и моли до истерия за милост. Защо не се държи поне като алеманката. Усетила безпощадността на острието, което порязва нейната кожа, крещеше с издути до спукване вени по шията и отворила чак до крайност гърлото си. Опитвайки се наивно да ги превърне в щит срещу наточеното желязо и унижението, което ще дойде след него. Мизийката не искаше и не правеше нищо такова, а това изду съвсем до предел слепоочията му. Изглеждаше като да е напрегнал своите последни сили, готов още в следващия момент да изгуби вярата си в тях.
Направи несъзнателно крачка напред към своята пленница. Стои там до където я беше изтласкала ръката на принципатът от Лациум. Не успя да разбере, дали го помисли достатъчно напред или стана по инстинкт но замахна рязко с опакото на десницата си. И така удари през лицето момичето, че ако не беше политнало настрана, обезателно щеше да се чуе хрускането на счупена кост.
Дунавът течеше все така бавно и унесено. Мислеше за нещо свое или беше натежал от съдбите дето е видял и чул покрай своите брегове. Сега тихата кротост на водата му нарушаваше само квакането на жабите, защото страдаха от безсъние. На принципатите, дето крачеха по стените на крепостта им се спеше от много рано. Далеч преди нощта да е настъпила както трябва и навсякъде. Внимаваха къде стъпват калигите им за да не попаднат върху някой недоокрепен камък. Спираха за кратко, но вместо да се оглеждат навън и околността, мятаха завистливи погледи към тъмните вече помещения. Само тук-там някъде още, светлината на факлите си играеше с ръбовете на отворите, оставени при строежа вместо прозорци или незатворените заради нощната горещина входове на постройките.
В такава тиха и спокойна нощ, човек с нечисти намерения трудно може да се приближи до крепостта, още по-малко, да се прехвърли през някой от нейните зидове. Всички стражници през тая нощ бяха измежду опитните принципати за които тъмнината нямаше тайни. Знаеха те добре всеки неин звук, но тоя наистина ги изненада. Писъкът на момичето, което някой отново бе завел за нощно забавление на центуриона.
Тракът Дарцеус отново изпита онова усещане, което мислеше, че е безвъзвратно изчезнало. Кръвта тогава кипна из цялото му тяло, а човешките викове се забиваха като меч в неговия стомах. Влизаха там все по-надълбоко и начесто. От инат сякаш го правеха, да подсилят болките. Войниците на легиона нахлуха през деня и ненадейно в тяхното село. Насъбраха всичките в единия край, съвсем като добитък след паша. Едни побързаха да навържат с въжета, да ги откарат някъде и заложат като роби на пазара. Мъжете, особено по-младите, оглеждаха най-внимателно и продължително, трябваше измежду тях да изберат. Кои са пригодни за по-нататък, да служат в легионите на империята. И тогава момичетата пищяха, но знаеха много добре защо. Той пое като новобранец по пътищата към легиона в Нове.

Цветко Маринов