автор: mamontovo_dyrvo

Нито беше зима, нито беше пролет, просто едно безвремие, покрито с облаци. Ту ниски, ту високи те сменяха цвета си от тъмно сиво, та чак до черно и обратно. Само от време навреме някое бяло пухче, като символ на пролетна надежда, преминаваше на тъмния фон.
Синята шкода на Любо Гевезов, шофирана лично от него почти безшумно се плъзгаше по „Ботева”. До Любо, на предната седалка се беше облегнал чичо Кольо, плешив възрастен мъж, осемдесет и няколко годишен, с много бели мустаци, които покриваха горната му устна и му придаваха малко смешния вид на морж. Най-добрия приятел на любовия баща.
Той беше останал последния мохикан от голямата кохорта авери на Иван Гевезов. И сега двамата се бяха запътили към Бургаските гробища, защото днес се навършваха тридесет години от от неговата смърт. Любовият брат отсъстваше от града и само двамата щяха да отдадат почит към паметта на бай Иван.
- Е, казвай, чичо Кольо, как си? Като гледам държиш фронта още, не се даваш! – попита Любо – мустаците ти като едно време, е малко са побелели само.
- Няма да се даваме я – дрезгаво отговори стареца и се усмихна, разбира се под мустак. Скучно е малко сам, аверите заминаха за небесните пасбища, няма с кой да пием вече по едно, но я карам още. Не е най-хубавото нещо на света да преживеш приятелите си, да знаеш, моето момче.
- Така е чичо Кольо, така е. Трайчо поне се обажада, ама и ти, не поиска да идеш в Холандия, да се грижи за теб, да ти помага.
- Аз сам мога, добро момче е твоят приятел, праща ми пари синчето, та чак спестявам, може вече луксозно погребение да ми се направи. Ами то май само вие с Трайо, снахата и холандчетата ще ме изпратите.
- Не се меси в божиите работи – отвърна стандартно бай Ивановия син и спря колата. Само да купя житото, взимаме после виното от офиса и отиваме на гробищата.
Любо се забави има – няма петнадесет минути, върна се с един плик и наръч рози, хвърли всичко това на задната седалка, до двата червени карамфила на чичо Кольо, пресече пъргаво улицата, купи и вестник, метна и него отзад и потеглиха.
Този път мълчаха и двамата. Винаги около рождените дни и датите на смъртта на родителите си, Любо ги сънуваше и си мислеше за тях по-дълго. Днешният ден не правеше изключение.
Беше през юни, шестдесет и девета. Красива бургаска пролет. Последният училищен звънец даде сигнала си за края на учебната седмица и шумна като птичи пазар река от момчета и момичета буйно потече към училищния изход, изля се на двора, раздели се на малки рекички, ручейчета и поточенца и се изгуби по улиците на крайморския град.
Другарката Седова огледа за последен път кабинета по химия, намести очилата над острия си нос и като не видя нищо нередно, затвори вратата зад себе си. Секретът тихо и педантично изщрака и по утихналия полутъмен коридор зачаткаха самотните токчета на химичката.
След пет минути изпод лабораторните маси се показаха главите на два призрака – тази на Любо, отляво и тази на Трайчо, от дясно.
- Май изчезна Коброва – изсъска Трайо – да действаме бързо. И изпълзя , като едновременно с това изтупваше прашните си колене.
- Дръж – дерзгаво изшептя Любо, подаде две малки продълговати пакетчета на Трайо и също се изправи в целия си ръст.
Двамата трескаво заотваряха вратите на шкафовете и заизваждаха разни буркани, чието съдържание знаеха само те, Кобрата и май господ. Постлаха някакви хартийки на плотовете на лабораторните маси и засмесваха веществата като същински алхимици, само дето не се опитваха да правят злато, а нещо като динамит. Кандидат нобелистите щяха да побъркат махалата, само да направят десетина бомбички още. И с гордост погледнаха двете готови, които лежаха кротко на масата.
- Не виждам сярата – и Любо се огледа безпомощно.
- Най-горе я държи – отговории приятелят му – дай един стол. Взе стола, покачи се на него, отвори стъклените врати с джбното си ножче и се протегна.
- Мамка му, едвам го стигам, това е, сяра пише – и се опита да стигне с пръстите си до огромния буркан. Успя, придърпа го и точно да го хване, тежката кафява стъкленица с изхлузи от рафта и полетя надолу.
Под ужасените им погледи буркана се разби едновременно върку една спиртна лампа и готовите бомбички, които се взривиха от удара и целия покрит с бели фаянсови плочки плот се озари от ярко сините пламъци на горящия денатуриран спирт. Но само в началото, защото другите бомбени съставки също вкараха своят колорит в синьото. Ако не беше страшно, можеше да се каже, че е прекрасно.. Феерия от горящи цветове! Пламнаха и блиц контролните, които правиха днес, инвентарната книга също се включи със собствена светлина.
- Без паника – кресна Любо и съблече униформената си куртка. Същото стори и
Трайчо, след като скочи от шкафа и двамата заудряха като луди по плота. Заваля дъжд от колби, мензури, епруветки, бехерови чаши и кой знае още какви дивотии и скоро целия под хрущеше от стъкления сняг върху него.
Огънят загасна след няколко минути, само куртките леко димяха. Двамата пишман пожарникари угасиха и тях, набързо погледнаха щетите, Любо подаде лалугерски глава през вратата, махна с ръка и двамате се изнизаха като пушек от училището.
След пет минути леля Вили, чистачката влезе в кабинета по химия, водена от доброто си обоняние, ужасено се отдръпна от блъвналия дим и като видя, че нищо не гори вече се завтече към учителската стая.
Понеделникът не започна добре за двамата подпалвачи на Райхстага. Още щом химичката отвори уста и попита кой извърши това безобразие, Любо и Трайчо си признаха. Извиниха се и изразиха съжалението си. Същото направиха и пред директора, който не пропусна да ги нарече „даласки агенти”. Взе се решение в петък, заедно с другото мероприятие, да се проведе родителска среща с присъствието и на учениците. Виновните трябваше да се порицаят жестоко.
До тук добре. Само дето Любо трябваше да каже на баща си за това. Баща му не обичаше родителските срещи по принцип, а сегашната щеше да бъдееее... Две чувства го вълнуваха в момента, силни и противоречиви. В главата му звучеше „ Хей Джуд”, а по устните му още пареха целувките на Силвето, с която танцуваха цяла вечер на съботния купон. И сега двете дилеми – кога да и каже че я обича и кога да каже на баща си за родителската среща в петък го разяждаха като сярна киселина отвътре, За какво им бяха тия бомбички, тюююю.
Реши да направи съобщението след като вечерят. Баща му си допиваше бирата, когато Лобчо гузно и без да вдига поглед от чипровския килим, разказа набързо за подпалваческата сага.
Иван Гевезов го гледаше мълчаливо, лицето му се стегна, но не избухна.
- Да видиииим. Първо. Влезли сте да крадете химически вещаства. Лошо, крадец ли възпитавам аз , какво ли...
- Ама не, ние да вземем малко за бомбичките...
- Взимането без разрешение е кражба, мълчи. Второ. Бомбички. Пак лошо. Трето запалили сте кабинета. Много лошо. Ама сте го угасили. И сте си признали.Това е хубаво. Доблестно.Ще дойда на срещата. Ще се видим утре с Кольо, да видим какви ще ги дъвчем в училище. Ей, с тоя Трайчо, какви ги вършите. Три пъти счупихте с тая пуста топка прозорците на Хазърбасанов, вдигнахте бреговата охрана да ви търси, докато плувахте до остров Болшевик, сега запалихте училището. Марш в стаята, да не ти зашлевя един зад врата. Виж се бе, как да те бия, брада ти никне вече, само бели правиш.
- Ама ще дават „Инспектора и нощта” – измънка Любо.
- Калоянчев ще го гледаме с майка ти. И дай транзистора, никакъв Лаксемберг, фенерчето и „Десет малки негърчета” също, информационно затъмнение ти налагам. Това ти е наказанието. Марш!
Дойде петък. Черния петък. В шест и тридесет класната стая беше пълна, Любо с баща си седна на последния чин, пред него Трайчо с чичо Кольо. Който закъсня остана прав, до стената. Класната се изправи и обяви дневния ред на родителската среща:
- Драги родители и ученици, като първа точка от дневния ред другаря Събев, бивш политзатворник и настоящ партиен секретар на един от най-големите заводи в Бургас и страната ще разкаже спомени от годините прекарани в затвора и втора точка - обсъждане на безобразната постъпка на Любомир Гевезов и Трайко Колев, които в петък запалиха кабинета по химия.
По първа точка единодушно погледите на родители и ученици похазаха пълно безразличие. По втора точка обаче имаше противоборставо. Срещу укоризените родителски погледи се изправиха пълните с възхищение очи на момчетата и момичетата, най вече на вторите. Години наред училищните легенди щяха да разказват за „героите” взривили кабинета на Кобрата.
- Давам думата на другаря Събев. Моля другарю Събев.
- Благодаря – каза високия мъж с военна подстрижка, сив костюм на чиито ляв ревер се мъдреше значка с образа на Ленин. Застана зад катедрата и приглади косата си:
- Другари – и се започна безкрайния анализ на значението на Девети септември, на ролята на Съветския съюз за възхода на България, за големия принос на др. Живков, за победата на Варшавския договор над домогванията на империализма над Чехословакия – неща от които на всички им беше дошло до гуша, тъй като вестници, радио и телевизия не спираха да бълват по цял ден едни и същи неща. Чак след празнословията Събев премина към спомени от затворническия живот. Разказа за морзовите съобщения с чукания по стените, с които си съобщавали колко е близо Съветската армия, как издълбавали дупки в токовте на налъмите, криели вътре бележки, заковавали отгоре гумените подметки и по време на разходките из двора си сменяли налъмите. Хитро. И разни други подобни неща наприказва – така, другари живеехме ние в младежките си години. Трудно, в борба против капитализма и фашизма, непрестанна борба.. А не като днешната младеж. Не като тези двама никаквци, които утре ще докарат чехословашките събития в България! Благодаря за вниманието другари – и Събев, горд от клеймящото си слово, седна на първия чин до вратата в дясно, до дъщеря си, Минка Лиглата.
Един, двама вяло изръкопляакаха, хората се поразприказваха, зашумяха.
През цялото време Любо гледаше как баща му, видимо в лошо настроение, което личеше по дълбоката вертикална бръчка на челото му и по посивялото му лице, нещо драскаше в кафявото си тефтерче с телефоните. Той нито един път не погледна към оратора. Когато човекът от катедрата свърши, Иван Гевезов се изправи. Прокашля се и каза:
- Класната на нашите деца, другарката Седова, беше поканила и мен да разкажа някои спомени от партизанските години, доста съм зает в работата си и отказах, но така и така съм тук, да кажа и аз няколко думи, ако позволите – и без да дочака такова, продължи – през тридесетте години семейството ни беше интренирано от Бургас заради комунистическата дейност на баща ми. Бяха ни пратили да живеем в село Кюпеклий, високо в Айтоския балкан. Баща ми започна работа в горското, а мама имаше един „Сингер” и кърпеше дрехите на хората от селото срещу някое яйце, малко боб или кой каквото дадеше, аз учех в Бургас, на квартира и се прибирах в неделя да се видя с нашите.
Та по туй време в Съветския съюз имаше проблеми с продоволствието. Нямало какво да се яде. И тайно се събираха храни за натам. И ние, пет, шест пичлягара решихме да помагаме. И почнахме да събираме жито. От тоз вземем уж за брашно, от онзи, уж за кокошките, къде откраднем малко, ама бяхме събрали четири чувала. И таман се чудехме как да го закараме тайно в Айтос, ето ти го Мильо Кършалмата, стражара на селото, влезе в хамбра и ни арестува. Било по заповед на кмета. Подкара ни с „Манлихерата” пред него, ама не къма кауша, избата на кметството де, ами ни кара към обора.И ни затвори в обора, при селския бик. Ако знаете колко беше страшен! Като змей ви казвам, голям, кафяв, фучи, рие. Смърдииии! Помещението на две разделено с ограда от тънки ритловици. Като реши змея, че сме врагове, като заблъска връз оградата, тя поддава, ужас ви казвам. И ние се качихме горе на гредите. И добре направихме, щото звяра я потроши ...какво можеше да стане, не ми се мисли. Хич и не дремнахме, държахме се за гредите като пиявици, че а паднахме, а ни изпонамушка. На сутринта едвам ни изкараха и при кмета. Той си свали каиша, обърса ни няколко удара по задниците, нарече ни мръсни комуняги, нареди да се конфискуват чувалите с жито и ни изрита навън.
Седнахме ние на един дънер и се чудим кой е предателят. Не беше трудно да се сетим. Един не направи компания на бика, значи той е. Свирнахме му уж нищо не е станало и отидохме в гората скатии да ловим. Като влязохме в гъсталака го хванахме и още след втория шамар си призна всичко. Съблякохме гадта, вързахме я за един габър и всички подред му плюхме на пишката. По няколко пъти.
Тук даскалицата се опита да каже нещо, но Любовия баща я спря с длан.
- За предателите никаква прошка. Зарязахме го гол в корията. Цялото село му се подиграваше после. След време семейството му се пресели нейде. Много години не срещнах този човек. На дванадесети септември, четиридест и четвърта, когато нахлухме в затвора, за да освобождим нашите другари, политзатворниците, го мярнах да излиза от крилото на криминалните, И пак му загубих дирите. Не го бях виждал до този момент, в който каза, че две момчета, синът ми и Трайчо, щели да предизвикат в България събитията от Чехословакия.
И седна. Чичо Кольо се обърна и му стисна ръката.
Всички, родители, ученици и класната обърнаха глави към първия чин до вратата в дясно. Но той беше пуст. Предателят се беше изнизал незабелязано. Подлеците го умеят това
Втора точка от дневния ред не се състоя. Любо и Трайчо се разминаха с изключването. Бащите им платиха за потрошените стъкларии. Е, намалиха им поведението, но те си останаха герои.
Лошото беше, че след два месеца намлиха поведението и на бащата на Любо. От директор на международния гараж го направиха сменен майстор. Любо чу чичо Кольо и баща му да си говорят за някакви доноси, за някакви плужеци, за последно предупреждение за изключване от партията. Баща му се промени, затвори се в себе си, вечерно време мълчеше, увеличи ракиите, увеличи и стойностите на кръвното и захарта. По-късно Любо замина войник и десет дни след клетвата го пуснаха отпуск за погребението на баща му. Присъстваха над петстотин души, звучеше гордо, но тъжно. Чичо Кольо държа пламенна реч, сълзите в очите на коравите мъже блестяха. Не можа да дочака баща му промените за добро ли, за зло ли...Чичо Кольо се издигна, стана депутат във Великото народно събрание, но не пропусна нито един помен. После се пенсионира. Трайчо се запиля по корабите, по-късно се ожени в Холандия.
След години почина и леля Зоя, майка му. Любо спазваше ритуала, на кръгли годишнини събираше приятелите, те остаряваха, разболяваха се, оредяваха и сега до него се возеше единствения останал, чичи Кольо.
- За какво се замисли, Любчо, какво се умълча – попита дядката – за Иван, нали?
- Сетих се как запалихме кабинета по химия, чичо Кольо. Помниш ли, бая се червихте заради нас.
- Как да не помня, палави бяхте, аме на, гледай, хора станахте!
Любо спря колата на двадесетина метра от гроба. Помогна на дядката да слезе, подаде му бастуна и го подкрепи до пейката пред гроба.
- Седни чичо Кольо. Аз ей сега, само да взема свещите, житото и другите неща и идвам.
Любо се върна до колата, отвори задната врата, взе вестника , който беше метнал върху багажа и по навик погледна първата страница преди да го прибере. Лицето му замръзна, потъмня, изруга тихичко, мушна го в джоба и занесе багажа до гроба. Сложи свещите в металния фенер, запали ги, оранжевите пламъчета тъжно се залюшкаха зад стъклата, сведе глава и промълви:
- Ех, тате, тате, ако знаеш тате...
- Бог да те прости, приятелю – изправи се и Кольо като се прекръсти няколко
пъти.
Любо сложи чашката с жито на гроба, подреди цветятата, махна няколкото тревички, които го подразниха, извади тирбушон и отвори бутилката с вино. Три червени кръста попиха в в черната пръст.
Чичо Кольо понечи да вземе и той бутилката, но в ръката му се озова навития на руло вестник.
- Прочети – изскърца Любовия глас – на първа страница са публикувани имената на бургаските доносници на ДС, агент Юда! Мисля че има за какво да си поговорите с баща ми – обърна се и тръгна решително към шкодата.
- Чакай...ще ти обясня...
Любо не се обърна повече и рязко потегли.
Слънцето проби облачната пелена. Един лъч, сякаш театрален прожектор, освети сцената. Сцена с един гроб, един вестник и един подлец.