автор: Milvushina

Предължение от Мечтата на Оног (16)

На Валора й бе необходима цяла година, за да създаде еликсира си. През това време Оног усъвършенства телескопа, а с разрешението на Корнелиус конструира за себе си голем с размерите на малко куче, което нарече Брод.
- Направих го, за да го вземем с нас, когато се изправим срещу Гаргасон. Големите нямат собствена воля, затова не могат да бъдат уплашени, заслепени или разгневени с магия или алхимия – обясни той на Валора. – Трябва да бъдем готови за всичко.
В началото на есента алхимичката се затвори сама в кулата си за една седмица. На осмия ден късно вечерта тя потърси Оног и го извика при себе си. Един поглед му стигаше да разбере какво се случва. Работната маса на алхимичката беше напълно подредена както никога досега. Ретортата и алембика бяха старателно почистени. Валора му посочи един стол и застана пред него. Когато отвори шепа, на дланите й се намираше малка черна стъкленица с топчеста запушалка.
- Готова съм – каза му тя. Бузите й горяха от вълнение.
- Сигурна ли си?
- Направих опити с червеи и мишки. Еликсирът работи.
- А с хора?
Валора стана рязко от стола си и закрачи нервно напред-назад.
- Не знам! Не знам! Би трябвало, но не мога да бъда сигурна, докато Гаргасон не го изпие.
- Значи, че ще трябва да потърпим още малко и да видим, нали?
Валора се хвърли на врата на Оног и го стисна мечешка прегръдка.
- Животът ми е заложен на карта! – каза тя.
Той я прегърна и непохватно я потупа по гърба.
- Всичко ще бъде наред. Ще отидем при Гаргасон, ще му предложиш еликсира, а той ще вдигне проклятието и всичко ще се свърши веднъж завинаги.
- Дано си прав – въздъхна Валора и го пусна. – Утре ще кажа на Корнелиус. Исках ти пръв да научиш. Ще тръгнем възможно най-скоро, стига ти да не си се отказал.
- Никога. Дори не знам какво значи думата “отказвам се”.
- Упорит си, спор няма – усмихна се Валора.

***
На другия ден магьосникът, алхимичката и полуоркът-калфа се събраха на съвет.
- Чудесно е, че имаш еликсир – каза Корнелиус. – Но как смяташ да придумаш Гаргасон да свали проклятието?
- Първо ще му изпратя писмо– отговори Валора. – Ще му напиша, че съм успяла да създам еликсир на безсмъртието. На добра воля предлагам една доза в малката стъкленица, за да се увери в мощта му. Ще предложа да му разкрия формулата, ако се съгласи да развали проклятието. Оног, трябва да ме оставиш да се справя сама с Гаргасон. Той никога няма да се съгласи на размяната, ако разбере, че с мен е дошъл и магьосник.
- С помощта на Валора внимателно проучих пътя до кулата на Гаргасон. С коне преходът ще ни отнеме месец и половина до нея, с каруца – поне два. Кулата е разположена на един планински склон насред вековна гора. Ще направя бивак наблизо и ще държа кулата под око с помощта на телескопа.
- По памет направих план на свърталището на Гаргасон. – Валора разгърна чертежа на масата, за да го разгледат заедно. - Преди много време това е била крепост, в който е имало цял град. От него не е останало много, освен руини и магическата кула. Гаргасон със сигурност е заложил множество коварни капани по пътя.
- Дотам все ще стигнем някак – почеса се Оног. – Тревожа се как ще го принудим да изпълни своята част от сделката, дори да е дал обещание.
Валора въздъхна обезсърчено, но магьосникът сви рамене.
- Има съвсем лесно решение – каза той.
- Какво? – възкликнала в хор Оног и Валора.
Корнелиус отвори тунела към работната кула и изчезна. Двамата се спогледаха, но търпеливо зачакаха. Магьосникът се върна бързо и отново се присъедини към тях.
- Трон, донеси чай! – провикна се той на голема си.
- Да, маестро – отвърна металния човек с равния си глас.
- Може би скоро ще може сам да сади билките – каза магьосникът, щом Трон му поднесе чашата.
- Корнелиус! – не се стърпя Валора.
- А, да. На въпроса.
Той бръкна в един джоб на магьосническата си роба и извади тънка червена пръчица, дълга две педи. Държеше края й с палец и показалец, за да я разгледат добре. На лицето му цъфна самодоволната усмивка на дете, открило кутия с бисквити в килера.
- Ааааах! Разбира се! – извика Оног. – Как не се сетих по-рано!
Алхимичката гледаше в недоумение ту единия, ту другия, ту червената пръчица.
- Какво е това?
- Заклинателна палка – обясни Оног. – Ако дадеш клетва на глас, докато я държиш, магията в предмета те задължава да я изпълниш.
- Как така те задължава?
- Ще видиш. Вземи палката в ръце и повтори ясно три пъти, че до утре няма да пипаш чертежа на масата. Бъди спокойна, няма да те опари. Хвани здраво палката и го кажи.
Въпреки че изражението й издаваше колебание, Валора пое червената пръчица и повтори три пъти обещанието да не докосва чертежа. Предметът се сгорещи и побеля, а алхимичката хвърли далеч от себе си, все едно беше отровна змия.
- А сега пробвай да преместиш този прост лист хартия в другия край на масата.
Валора се пресегна да го хване, но не можа да го повдигне. Той й се стори по-тежък от планина. Тя го докосна с показалец, но колкото и да се опитваше, не можеше да го вземе в ръка.
- Изумително! – усмихна се тя.
- Когато ме прие в кулата, маестрото ме накара да се закълна на палката, че няма да издам как се влиза тук. Не я бях виждал оттогава.
- Тази е друга – каза Корнелиус. – Преди години я купих от един трубадур почти за без пари! Бил я спечелил на хазарт и понеже нямаше представа за какво служи, искаше да се отърве от нея. Подарявам ви палката. Можете да вземете със себе си. Нека Гаргасон се закълне на нея, че ще те освободи от проклятието завинаги, ако получи формулата.
- Благодаря, Корнелиус – каза искрено алхимичката.
- Бях ти длъжник – магьосникът кимна неопределено в посока на голема Трон. – Бъди много внимателна, Валора. Не подценявай Гаргасон. Не му позволявай да те докосва, а още по-малко да вземе нещо твое. Нито дреха, нито хартия, нито дори косъм от косата си. Не можеш да му имаш никакво доверие.
- Знам това – отговори Валора със стисната челюст.
- Нека ти дам един последен съвет. Не се изкушавай да му отмъщаваш. Тръгни си веднага щом получиш онова, за което си отишла, и не се обръщай назад – каза той сериозно. Тя кимна рязко. – Винаги си добре дошла в моята кула. Ти също, Оног. Ако решиш да се върнеш, вратата е широко отворена за теб. Е, кога поемате на път?
- След няколко дни. Първо трябва да се погрижа за растенията в парника. Веднага след това ще тръгнем.
- Тогава не губете време, а се пригответе. В това начинание ще ви трябва късмет, а той се усмихва най-вече на добре подготвените.
Следващите няколко дни преминаха в трескава работа. Валора разчисти кулата си, а Оног се нагърби със задачата да стегне багажа им и да купи коне. На последната вечер Хана организира великолепна прощална вечеря, на която за пръв път в трапезарията се събраха всички заедно. За да си вземе сбогом с дяволитата алхимичка дойде дори синът на магьосника Корвин, който от години живееше в града с жена си и децата си. Ядоха до насита, смяха се от сърце и се веселиха, сърцата на Валора и Оног се свиваха при мисълта, че им е за последно. Предстоеше им раздяла с вкусните гозби на Хана, закачките на Розина и топлия уют на дома. Прокълнатата алхимичка, отново принудена да се появи под старата ленена покривка, се трогна почти до сълзи от добрината на магьосника и семейството му.
- Беше чудесен домакин, Корнелиус – каза му тя на раздяла на другата сутрин. – В лабораторията ми ще намерите три големи сандъка с отвари, мехлеми и билки. Считай го за малък жест на благодарност за оказаното гостоприемство.
- За мен беше удоволствие. Поне през повечето време – накриви усмивка магьосникът.
- Аз също сърдечно благодаря за всичко, маестро – каза полуоркът.
- Ти си добро момче, Оног. Всъщност, отдавна вече не си момче. Колко години изкарахме заедно, десет? Голям риск поех с теб навремето, но ти се справи. Първият и единствен полуорк-магьосник, кой би предположил.
- Вие, маестро. Иначе нямаше да ме приемете.
- Така е, така е – засмя се Корнелиус. – Жилав се оказа ти.
- Най-съкровеното ми желание бе да стана чирак на магьосник. Дори да имах всички качества, никога нямаше да стига дотук, ако не бяхте повярвали в мен. Силната воля не е достатъчна да се сбъдне една мечта. Трябва и друг да я сподели. Никога няма да забравя какво направихте за мен!
Магьосникът го потупа приятелски. Жестът му говореше по-силно от думите.
- Какво ще правите сега, когато нас ни няма, а Трон е напълно обучен?
- Ще видим – сви рамене маестрото. – Кой знае. Може би ще се оженя повторно или ще си взема нов чирак. Или и двете. Но първо ще си почина хубаво от вас двамата!
Тримата се засмяха.
- Време е да тръгваме – каза алхимичката.
Магьосникът ги изпрати и сам им отвори вратата на кулата.
- На добър час! Наслука!
Двамата му помахаха за сбогом. Корнелиус затвори вратата зад тях и очертанията й отново се скриха под покривалото на илюзия. Оног се обърна назад, за да погледне за последно кулата, която от детска мечта се бе превърнала в негов дом. Когато се присъедини към Валора, я намери да се любува изгрева. Беше свалила качулката на чисто новата си пътническа роба, вятърът развяваше краищата на дългата й, буйна катраненочерна коса. Скосените й зелени очи й бяха вперени в небето, обагрено в нежни лилаворозови краски. Ръката й галеше разсеяно гривата на кобилата, която яздеше. Въпреки острите си черти на фея и тънките си устни, алхимичката изглеждаше рядко красива на фона на изгряващото слънце.
- Готова ли си? – каза тихо Оног.
Думите му сякаш я изтръгнаха от красив, дълбок съм.
- По-готова не съм била! Защо се мотаем? – Тя смушка грациозната кобилка и тя полетя като стрела. - Хаааа! Напред!
- Валора! Почакай, Валора! – Оног тромаво се метна на седлото. – Валора, почакай…

СЛЕДВА РЕЙД!