автор: LeoBedrosian

На пет ракии съм поет
небръснат, четинест, напет
до мене тихо хлипа муза,
боде се нежно в мойта буза.
Защо пък хлипа? - ще речете.
Не я тешиш ли бе, поете?
Теша я с разкази, със проза
но тя ми казва - т`ва е поза!
Тогава посветих ѝ стих
с надежда вопъла ѝ тих
да потуша, ала сгреших.
Тя ревна сякаш, че я бих.
Ще взема, вика да отлитна
и творчеството ти ще ритна
да видя що ще чиниш сам
беззмълвен в тоя свят голям!
На чуждо рамо в разказ чужд
ще кацна във голяма нужда
та него нежно да теша
и с него бързо да сгреша.
Така ме плаши мойта муза,
та пламна лявата ми буза.
Прощавай, викам, че ти втръснах
и сутринта не се обръснах.
Гушнах главицата гальовно,
целунах я в уста любовно,
от тук нататък всеки стих
за теб ще пиша. Посветих
на нея не един сонет,
а в разказите - сто и пет
описах вечните страдания
и наш`те общи колебания
с надежда да ме разбере,
дори да хойка тук да спре.
Та весело да се посмеем
и заедно да остареем.