автор: boliarkabg

Още от това прекрасно село

Предстоеше интересна среща. Още една съдба от това малко и неизвестно за мене до скоро селце щеше да влезе в бъдещата ми книга. Когато тръгвахме не подозирах това.

Леля Ганка се беше накиприла. С красива рокля, сресана, с леки сандали. За кой ли път й се възхитих. Възрастна жена, която не спира да уважава себе си дори в най-затънтения и забравен край на едно забравено село. Откъснала няколко от ранните гроздове, в ръка с цветни чепчици от едно сакъзче, което приятелката й отдавна искала да захване. „Сега се захваща, момиче, сега, през август, ако искаш напролет рано да ти нацъфти” - ми нареждаше жената докато отивахме полека към леля Велика. Така се казваше жената. Тихи улички ни приютяваха за малко докато преминем край къщиците им, дворове и дворчета надничаха да ни огледат, че то човек не се вясваше наоколо. Слънцето се прокрадваше между клоните на дърветата и ни следеше упорито, големите клони пазеха сенки за идващия душен августовски ден. Косове вече се обаждаха скрити в прашните листа, петел къткаше предупредително няколко забравили се кокошки, излязли без разрешението му на улицата. Наслаждавах се с всичките си сетива на тази идилия и гласът на леля Ганка ме стресна:
-Пристигнахме. Велкиоооооооо- тихичко повика тя на изпречилата се пред нас дървена, боядисана в синьо портичка - после натисна звънеца. Тихи стъпки и възрастна жена /то каква ли друга да бъде?/ отвори портичката.
-Добре сте ми дошли, влизайте. Како, това ли ти е новата дружка? - усмихна се жената и топло стисна подадената ми ръка.
Влязохме в китно дворче. Малко, в дъното с кладенец. От къщата към него-пътечка. От двете й страни трева, пътечката постлана с плочи. Малка, приклекнала асма беше навесила гроздове. „Нейното грозде е винено, не е за ядене, затуй ще й носим от моето” - ми беше казала хазяйката. Саксии с мушката бели и червени, само тези два цвята, наредени край стената лудо цъфтяха. Малко по-нагоре стара ябълка беше решила тая година да възнагради богато стопанката си с едри, червени плодове. В единият край на малкото дворче растеше здравец, до него стар храст гюл, люляк „Колко ли е красиво тука през пролетта.” - без да искам казах на глас. Домакинята се засмя, лицето й се озари, засия.
-Много е красиво. Лалета, дамско сърце, здравец, гюл, люляк, какво ли не има в градинката. Обичам си я, закътана ми е и мила.
На сянка под прасковите леля Велика беше подредила малка масичка. Застлана с покривка, плетена на една кука, върху нея красиви стари чашки за кафе, стъклена фруктиера с дребни сладки.
-Виждаш ли я - поде хазяйката ми - винаги е такава. Без домашни сладки къщата й никога не е. Сега на магазина сладкиши да искаш, ама тя все пече и майстори. Такава си е, работна и табиетлийка.
Поседнахме, леля Велика донесе кана с ухаещо кафе. Отдавна не бях пила такова. Моята баба го правеше същото. Смляно прясно кафе и мааалко леблебия , малко ръж, по половин лъжичка. Чуден, гъст каймак, аромат и сладост. Нямаше нищо общо с нашите машинни кафета. В малки стъклени чашки на столче домакинята наля ликьор. Искреше на слънцето рубинен, от вишни, традиционен. Стана ми толкова мило. Спокойствие и финес лъхаше от двете възрастни жени.
Поговорихме, посмяхме се, разменихме рецепти и се наканихме да си тръгваме.
-Благодаря,че дойдохте, малко се разтуших. Идвай пак, зимата ела-обърна се към мене леля Велика. -Ние сме самотни тука, за нас е радост някой да ни дойде на гости.
Сбогувахме се и поехме обратно. Нямах търпение да питам хазяйката какво се е случило, че леля Велика не се е омъжила за нейния брат.
-Това е дълга и тъжна история. Брат ми и Велика се залюбиха малко преди войната едно време. Много се обичаха, ама нашите не бяха много съгласни, че била бедничка. Бедна,бедна, но много добра, пъргава и красива. Аз често спорех с майка ми заради тяхната любов. Накрая на спора майка винаги ми се скарваше и оставяше нещата неиздумани. Брат ми беше решил да иде на гурбет за година-две да изкара свои пари и като се върне да се задомят. Не им било писано. Държавата направи мобилизация на мъжете и ги изпрати на война. Тъжно и страшно беше. Изпратихме брат ми на фронта и както се случи в много семейства, той не се завърна. Загина някъде из Унгария. При една атака го ранили и докато го приберат санитарите издъхнал в ръцете на един друг войник от нашето село.
Леля Ганка изтри две сълзици от крайчеца на очите си, помълча малко и продължи:
-Умирайки, брат ми казал на другаря си: „На Велика Денчева от нашето село дадох….” и друго не казал. Затворил очи. Така и не докараха брат ми. Плакахме, погребахме дрехите му, черни забрадки сложихме. Велика ни жива , ни умряла. След някоя седмица нашите започнаха да подпитват я какво й е дал брат ми. Тя мълчи, нищо не казва. Те питат още по-настойчиво. Провериха парите си, жълтиците, нанизите, всичко е у дома. Недоумяваха какво й е дал. Продължиха да питат. Много се сърдих на майка, умолявах я да не продължават с тоя срам, а Велика мълчи, дума не отронва. Най-накрая един ден ме застигна като се прибирахме от къра. Бяхме ходили на копан, отбих се да налея студена водица от едно кладенче встрани от пътя. Отделих се от нашите и ей я Велика настигна ме. Сама ми продума: „Како, рече, Цанко дума ми даде, нищо друго не ми е давал. Дума ми даде, како, че ще се оженим, че мене ще вземе,че аз съм му на сърце. Исках да знаеш, кажи на вашите, срам ме и ми е мъка да им го кажа аз” - и забърза напред. Ние с нея останахме приятелки, все едно, че беше се оженила за брат ми. Минаха много години, поиска я друг мъж, ожени се. Той си знаеше,че на всяка годишнина Велика ходи на Цанковия гроб.
В приказки неусетно се прибрахме в нашата къща. Котката дремеше пред вратата в очакване, а кучето радостно залая.


Милка Маркова