автор: apostola

Среднощен- късен до премала- час.
Прозорците- угаснали светулки.
Без дъх, без стон, а даже и без глас
в душата сънна свирят ми цигулки.

И свети само моето перде.
Зад него аз си пиша стиховете.
Нощта от мене думите краде
и тя ми удвоява страховете.

Сънят сега в клепачите лежи
и кара тялото да се отпуска.
А всяка дума под перо тежи
и непокорно стихчето напуска.

И колко думи само разпилях,
и колко други в себе си извиках.
Така до сутринта си оцелях,
когато слънцето за стих повиках.