автор: chavdarov

В края на месец април – по разсъмване,
в ароматните шепи на селския люляк,
щом се прибрали в подземния рай таласъмите,
ме донесла съдбата с парцалена люлка.

Горният свят вече пърхал с клепачи
и росата лицето на утрото плискала.
Тъкмо тогава гласецът ми кротко проплакал
сред безкрайно кресливия хор на петлите.

А в насълзените морни зеници на мама
заиграли хоро пременените плодни дръвчета.
Месецът – дъртият вещер – усмихнат за двама,
с вещина на хирург срязал моята пъпна връвчица.

Слънцето гонело нощните сенки
и животът протягал сънливо туловище.
Някъде куче самотно простенвало –
сякаш баело тайно на уроки лошави.

Тъй изначално – подобно светулка в акъла на лудите,
завъртял се светът пред очите ми мътни.
И неусетно в главата ми припнало първото чудо:
как се ражда денят от недрата на тъмното.