автор: Illi

Совалката с рев се плъзна по неравната земя и спря. Беше толкова нагрята, че димеше и за сега беше немислимо да слязат от нея.
Дванадесетте в тясната кабина също усещаха горещината, но никой не се оплакваше. Не бяха дошли, за да се оплакват още от началото. Корпусът с пропукване се охлаждаше. Външните сензори се подадоха от закритите си гнезда и се заеха да анализират въздуха. Данните бяха същите - годна за дишане атмосфера, само че с твърде малко кислород. Всички си носеха маски, макар да не смятаха да ги употребят. Температурата пък беше твърде ниска, въпреки че беше средата на лятото, а влажността на въздуха беше много малка. Но щяха да изтърпят всичко, за това бяха обучени.
- Е, хайде, момчета и момичета - каза най-после командирът, изправяйки се. - Да излизаме, че ще мине целия ден така!
Едва сдържайки се да не се блъскат към изхода, изследователите излязоха от все още пушещата совалка.
- Тион до базата - заговори командирът - излязохме на повърхността.
- Тук базата - чу се отговорът, в който се долавяше и леко пращене. Те се спогледаха - до сега не беше се случвало нещо да пречи на предаването. - Пожелаваме ви успех. Ще чакаме следващото контролно обаждане след една десета планетарно завъртане; край. - Е, не се помайвайте, младежи - подкани ги Тион, смутено настройвайки часовникът си да звънне след една десета завъртане. Той самият предпочиташе часът, който си е шейсет минути на всяка планета. - Работа, работа имаме да вършим, не сме на почивка тука! Не се помайвайте!
Движейки се в плътна група изследователите мълчаливо се заеха да вземат проби. Това място не им вдъхваше сигурност и те нервно докосваха кобурите на оръжията си, въпреки че нямаше нищо притеснително.
Полето беше почти равно, сухо, посипано с пепел - явно скоро тревата беше горяла. А трева въпреки всичко имаше, сухи сиво-жълти стръкове, стърчащи на високи туфи от сивата земя. На места имаше някакви криви храстчета с тъмнозелени бодливи листа и сиво-лилави плодчета. Дървета изцяло липсваха, но там, където небето се сливаше със земята, нещо тъмнееше и може би беше някаква гора. Със сигурност беше изродено като всичко останало тук, реши командирът, докато режеше клонче от един храст. До колкото знаеше, тази планета трябваше да е доста по-гостоприемна и цивилизована. А не някаква дива пустош. Но не бяха сбъркали - беше си точно на място. Значи за последните хиляда и двеста планетарни обиколки около малката жълта звезда нещо беше сполетяло обитателите на иначе проспериращата планета и беше затрило осемдесет процента от живота на нея; за сега сканирането беше открило само някакви насекоми и червеи, но на юг от мястото, където кацнаха, бяха засекли присъствие на живот. Голямото струпване на живи същества обаче беше недостъпно от въздуха и щеше да се наложи да отидат до там с колите. Щеше да им отнеме не повече от четири десети планетарни завъртания, пресметна командирът. Мислите му бяха прекъснати от една от подчинените му, която, изправяйки се, се блъсна в него.
- Извинете, командире - промърмори тя, отстъпи встрани и сведе поглед. После се върна към работата си.
- Внимавай къде вървиш, девойче - предупреди я Тион. - Нали знаеш, че преди хиляда години тука е имало живот?
И без да дочака отговор, тръгна към совалката.
Планетата Земя, там, където се беше появил човешкият вид. Самият Тион беше изучавал нейната история в училището на родният му свят. Свят, колонизиран от земляните преди хиляда и двеста години. А сега хората най-после успяха да стигнат до тук и намираха… разруха. Да, човешкият вид страдаше от стремежа си към самоунищожение, но в Института никой, никога не бе предположил, че това наистина би могло да се случи.
Командирът поклати глава и огледа хората си. Ако бяха малко по-притеснени, биха подскачали при всяко припукване на сухо клонче. - Щом приключите - извика той и всички на мига се обърнаха към него - се връщаме в совалката да изкараме колите. И стига сте треперили като нощни гущери! Тук няма от какво да се страхувате!
Няколко от офицерите поклатиха глави. Сега не беше времето за неуместните шеги и тестове на командира. Те също вярваха, че нищо не ги заплашва, но от друга страна биха се радвали екипът да е по-голям и по-добре въоръжен

Совалката беше наречена така формално. Всъщност беше малък кораб, пригоден да лети в атмосферата и на кратки разстояния в космоса, защото нямаше двигател за свръхсветлинна скорост. Беше обаче твърде голям и изразходваше твърде много гориво, за да го използват за полети по-къси от хиляда километра. Затова бяха и трите мощни бронирани коли, във всяка от които при нужда можеха да се съберат шест души.
Колите с ръмжене се понесоха по полето, вдигайки облаци прах и пепел с миризма на прегорели бадеми и стопени кабели. Десетимата в колите не усещаха задушливата миризма, нито усещаха подрусването на колите по неравностите.
Всички напрегнато се взираха през прозорците. Сега ясно се виждаше, че тъмният масив на хоризонта беше гора, но между черните дървета се виждаха и сгради. Но още преди да ги приближат, видяха, че всичките са обгорели и полу-разрушени.
- Командире, ще спрем ли да…
- Не. - командирът се обърна към младежа на задната седалка. - Няма смисъл. Ние търсим хора. За сега можем само да заключим, че тук е станал пожар. Но кой го е запалил - това не знаем. Трябва да ни кажат хората. А хората ще ги срещнем след… колко време?
- Почти десет часа, сър - отвърна един от другите, който следеше показанията на уредите.

Когато бяха на петнайсет километра от целта, командирът нареди да спрат. Беше близо полунощ местно време и фаровете на автомобилите бяха единствената светлина, освен тази на показващата се между облаците бледа луна. Сноповете бяла светлина се пресичаха в средата на триъгълника, образуван от предниците им. Отвъд този триъгълник цареше мрак.
Логиката подсказваше, че нощните хищници не биха се приближили към нещо, което не са виждали до сега и биха обикаляли на разстояние. Логиката подсказваше, че уредите ще засекат животните и ако стане опасно, изследователите ще бъдат предупредени на време и ще могат да се защитят. Но логиката не подсказваше, че уредите няма да засекат нищо. В радиус два километра нямаше живи същества освен познатите червени и насекоми. Докато пътуваха не видяха нито една птица, нито заек, нито дори мишка, макар логиката да подсказваше, че тези животни трябва да живеят в полето. Бяха пътували достатъчно време и през деня, и през нощта, и въпреки това - нищо.


- Ще изчакаме тук до разсъмване. Половин час преди изгрев слънце ще тръгнем с минимална скорост към целта. Сега ви съветвам да се наспите

Небето на изток започна да посивява дълго преди първите слънчеви лъчи да докоснат пустата земя. Никой не можа да спи добре и може би най-големия късметлия беше дежурния, който дори не трябваше да опитва. Повечето си мислеха за двамата късметлии, които останаха в совалката.
Това, което ги смути, бяха следите, останали в сивата прах. Някакво животно с големина на едро куче се беше приближило на броени метри от колите, без уредите да го засекат. Това откритие накара всички да потреперят. Лицето на Тион почервеня и той не на шега се ядоса на безотговорността и некомпетентността, която го заобикаляше. Тези мъже и жени бяха безупречни на кораба, но тук, долу, не бяха забелязали грамадно животно на пет метра от тях.
Командирът нареди да проследят стъпките на животното. Задачата се оказа лесна. Колите бяха спрели под една скална стена. Прашният път, по който бяха тръгнали късно следобед, заобикаляше скалата и продължаваше по стръмен наклон към крайната цел. Кучето беше продължило по средата на пътя без изобщо да се притеснява. От къде беше дошло, обаче, не се знаеше, защото последните сто километра бяха каменисти и хълмисти и едва на този път имаше къде да се оставят следи.
Трите коли запъплиха по пътя. Тион се взираше в следите, които се нижеха право напред. Назад се виждаше само плътна прашна завеса. Прахта оставаше във въздуха минути, след като колите отминеха и бавно се слягаше. Следите изчезнаха след шест километра, когато пътят стана асфалтов. Настилката беше стара и напукана, а самият път непрекъснато се изкачваше и спускаше. На командира вече му се повдигаше. Би било хубаво да увеличи скоростта, но още вчера беше решил - колкото по-бавно, толкова по-добре. Не само заради ужасният релеф на местността, а и заради предполагаемите жители. Вероятно бяха доста примитивни.


Последното спускане разкри пред погледа на изследователите град. Беше скрит в тясна клисура, които високи склонове се издигаха отвесно над сградите. Самите сгради бяха от един до четири етажи, груби постройки от същата сива скала като всичко наоколо. Пътя свършваше пред ниска сграда, която преграждаше разстоянието между стените на клисурата. Когато приближиха още малко, видяха, че това не е сграда а каменен къс с издълбана тясна арка в него - достатъчна да мине човек, но не и техните коли.
- Спрете - нареди Тион.
Трите коли замръзнаха на десет метра от скалната врата. Никой не слезе, всички напрегнато се взираха напред. След три-четири минути през арката премина човек. Нямаше съмнение, че беше човек. Видът му предизвика противоречиви чувства у изследователите. Бяха намерили живи същества и то хора, което бе чудесно. Но щом имаше живот тук, защо всичко друго пустееше? Отговорът щеше да се забави обаче. Сега всички се бяха вторачили в мъжът, който вървеше към колите, без намек за страх или притеснение.
Беше висок и кльощав, облечен със сивкава роба, покриваща ръцете, краката и дори главата му.
- Нека не се проявяваме като простаци - рече Тион и отвори вратата. - Вие стойте тук.
Командирът излезе и тръгна към мъжа. Мъжът спря и го погледна изпод качулката си. Още преди да го приближи, Тион се усмихна и с висок глас рече на архаичен английски:
- Здравейте, господине! Аз съм старши лейтенант Тион от космическият флот на Мант. Ние сме мирни изследователи и няма да ви причиним беди.
Мъжът остана неподвижен няколко секунди, после се просна на пътя и заговори бързо. Езикът несъмнено беше английски, но силно променен и Тион нищо не можа да разбере. Нещо повече, обърка се съвсем от поведението на мъжа. Той първо съвсем спокойно тръгна към колите, а сега се влачеше по очи, треперейки. Качулката падна от главата му и разкри почти плешиво силно изгоряло теме.
- Стани, старче - продължи да говори Тион със спокоен глас.
Старецът се изправи треперейки и отстъпи назад.
- Елате тук, искам да ви питам нещо… Елате, моля ви…
Едва когато го подкани с жест, старецът се приближи, явно разбрал смисъла на думите.
- Как се казва този град? - попита Тион. Мъжът поклати глава. - Градът - командирът посочи клисурата. - Как се казва?
Старецът сви рамене.
- Каньон - рече.
Тион въздъхна. Не беше невъзможно, но май пак не го бяха разбрали.
- Как се казваш? - попита, сочейки гърдите на мъжа.
Той погледна дрехата си, дори я подръпна, за да огледа по-добре мръсният плат. Отново погледна Тион и каза нещо на неразбираемият си език.
Тион се предаде и се върна до колата. Отвори една от задните врати и подкани сержант Кларах да излезе. Жената се беше занимавала много с древните езици и вероятно щеше да му помогне. Двамата се върнаха при мъжът, който отново си беше сложил качулката и ги чакаше. - Как се казваш? - попита Тион отново, този път без да сочи нищо, за да не получи отговор като "роба".
Мъжът каза нещо, в което се открои думата "не". Лицето на Кларах грейна.
- Езикът прилича на шотландски английски - рече тя. - Променен, разбира се. Въобще не прилича на езика, който използваме днес. Всъщност са били много близки, но времето и различната среда…
- Просто му говорете - прекъсна я Тион.
Кларах сви рамене и се зае да говори. Старецът се мръщеше и мигаше, опитвайки се да разбере лошият й език, но накрая отговори.
- Казва, че робите нямат имена, с които да ги наричат господарите им.
- Какви роби? Не, не… питай как го наричат неговите приятели.
Последва друга размяна на реплики.
- Вратарят - преведе Кларах. - Този, който пази вратата. Явно това е официална длъжност.
- А сега го питай ще ни пусне ли в града.
Когато Кларах го попита, Вратарят се просна по очи и започна да ломоти несвързано.
- Какво казва? - ядоса се Тион.
- Казва, сър, че за града му ще е огромна чест господарите да го посетят.
- Е, кажи му да ни изчака. Ще се върнем до колата да съобщим на базата какво става и после влизаме всички.

Седяха на каменни столове, покрити с някакъв мръсен плат, наредени около кръгла каменна маса. Светлината в стаята идваше от прозорците без стъкла. В един от ъглите се беше свило голямо куче с проскубана жълта козина.
Вратарят и неговата жена бяха наредили пред гостите ядене - хляб, вода и нещо готвено, в което преобладаваха кой знае от къде набрани зеленчуци. Докато изследователите предпазливо опитваха храната си, Вратарят говореше, а Кларах превеждаше.
- Той казва, че това са само легенди и никой не е жив, който да помни онова време, но имало война. Не се знае кой е започнал, но всички се включили. Цялата земя изгоряла и минали много години, преди хората да излязат да живеят на повърхността. Господарите все още живеят в подземни градове и пращат своите механични пратеници да събират данък от робите.
Тион се намръщи презрително. Господари? Роби?
- Какви са тези механични пратеници, от къде идват, какво вземат?
- Механичните пратеници са като машините, с които сме дошли, но са по-бързи и по-големи, макар и не толкова хубави. Те спират пред вратите на града и хората могат да вземат от тях месо и зеленчуци. Когато ги вземат, трябва да товарят… някакви скъпоценни метали. Злато или сребро може би, Вратарят не уточни. Скъпоценности.
- Миньори, значи… - промърмори Тион. - Отвратително. Това не е редно. Хора да робуват на хора… не искат ли да са свободни?
Когато му преведоха въпроса, Вратарят се засмя глухо и поклати глава. После заговори твърдо.
- Той казва, че няма смисъл. На никой тук не му трябва нищо, господарите се грижат за тях, а в замяна трябва само да им дават по малко скъпоценности. Освен това ако се противят, господарите вече няма да им дават лекарства или ще изгорят селото с мръсния си огън… сър, става дума за радиация. Преди хиляда години е имало ядрена война. Тези господари все още имат такива оръжия и ги използват, за да държат населението подчинено.
Тион потрепна. На неговата планета атомната енергия не се използваше за оръжие. Вероятно именно замърсяването беше попречило на уредите да засекат кучето през нощта. Същото радиоактивно куче, което се беше свило в ъгъла на радиоактивната къща… но кой би предположил, че ще си имат работа с радиация? Даже не бяха проверили! Бяха подготвени за земетресения, чуми и потопи, но не и за радиация. Страха стисна командира за гърлото. Логиката подсказва, че едно животно не се страхува от това, което не познава, но човека се страхува. Тион не се познаваше с радиацията и нямаше желание да се опознае. Още сега всички си тръгваха. С максимална скорост към совалката, после към кораба-майка, който се въртеше около планетата… ще обеззаразят всичко и ще се нагълтат с таблетки и няма да се занимават после с тези диваци, които се бяха избили…
- Благодари му за гостоприемството и му пожелай късмет, на него, града и господарите му. Ние си тръгваме.

Докато совалката се издигаше, Тион замислено гледаше сивата пустош долу. Хиляда години бяха минали от края на този свят. Това беше достатъчно една цивилизация да се възроди. Вместо това хората робуваха на други хора под заплахата от смърт. Кланяха се на автомобилите и се раждаха изродени. Не беше хуманно това да продължава. Може би ако се върне - с повече, подготвени хора, тогава може би ще успее да помогне? Да, това би било не само хубаво, а и правилно - нали в крайна сметка и той самият е дошъл от тази планета… Изборът беше негов.

- Е?