автор: yotovava

Аз още съм предесен – августова нива,
ожъната предугар, димяща на пшеница.
Косите ми – несресани, очите ми – игриви –
дъха ми прекатурят във котешка зеница.

Бурни ветровете отдавна прошумяха
край низите с тютюна в потъващия злак.
Горчиво прегорях в замлъкнало следлято
и дюлево се стелех по голите била.

Вечерна като здрач, тръпчива и неверна,
разказвах ти предълго за майския си дъжд,
когато в твоя поглед се спънах и премерих
най-свидните копнежи с докосване на мъж.

Горещниците бурни преминаха в пожари,
и сърпове посякоха най-сладкия ми сън,
вършаха ме стихии, по-груби от лизгари,
ме глозгаха до дъно и ме мятаха навън.

Но още съм предесен – изпълнена и жива,
лозница натежала – набъбнала от сок.
И нося още лято, което си отива,
но дълго ще остане, ако е рекъл Бог.