автор: apostola

Под синята камбанка на синчец,
между тревички ниски и зелени,
прописа поетичния писец
за мойте думи от небе свалени.

На страница по пролетния лист
написах първия си стих с мастило.
И в този ден- прозрачен и лъчист,
във мене слънцето се бе стаило.

Тогаз в душата ми подсказа то,
че музата ми слънчева ще бъде.
И по-натам- със новото манто,
във бъдещето щяла да пребъде.

И скромно, и нескромно днеска пак
с камбанката на тоз синчец започвам.
И писаната дума, като знак
към стройно стихче я насочвам.

И се опитвам да напиша стих,
във който и душата ми да диша.
С илюзиите вече се простих
и пак не зная как да го напиша...