автор: boliarkabg

Хубост, излязла от ръцете на българката


Събудиха ме от сладкия сън птичките, котката, тихият смях на леля Ганка и още някаква жена. Станах, протегнах се на воля пред отворения си прозорец и надникнах над листака на асмата.
До пътната врата стоеше жена. Възрастна, но държелива, повела козичка. Държеше я на повод, а козичката бяла и скоклива, лека като сърничка. Все се дърпаше и искаше да тръгва, а жената майчински я галеше по гръбчето. После си казаха още две-три думи с хазяйката и жената потегли, бавно, но изправена. На закуска по топлото млекце, което димеше от чашата ми на масата се досетих,че това е една от героините на снощния ни разговор. Само се спогледахме с леля Ганка заговорнически и усмихнато. Разбърках дъхаво какао в млякото, а старата жена ми обясни,че това какао е донесла една от внучките й. Купила го чак от Америка, ама не от щатите, не, от южна Америка. Затова така мирише, на хубаво.
-Искаш ли днес да ми помогнеш да свършим една работа, дето моите дъщери много не искат да вършат, ама трябва да стане. Чудех се как ще се справя сама, а ето, че Господ те прати.
На въпросителния ми поглед, леля Ганка ме потупа по ръката и рече:
-Ще наизвадим губерите и чергите от килера, да се напекат на слънцето. То подир мене кой ли ще ги гледа, ще ги изхвърлят нейде по долищата, ама аз не мога. Това е труд, мерак, красота. Я само си помисли ти: да отгледаш овцата от малко агънце, да я израстеш и се грижиш за нея. Да острижеш руното й и да го изпереш, да го подготвиш до прежда да стане. После да боядисваш, да тъчеш, модели да измисляш, да са най-хубавите. Цветовете да туряш тъй, че да греят по-красиво и от дъгата. Как да хвърлиш всичко това да гние из храсталаците?
Избърса една сълза от края на окото си старата жена, после се усмихна.
-Зная, че новото като дойде колкото и хубаво да е старото, то се забравя. Ама ти виждала ли си, мойто момиче, накипрена къща с черги и губери? Цялата грее, като младо момиче, красотна и топла. Става по-светла и по-уютна. Кара хората да станат по-добри, да се усмихват повече. Освен туй жената кога преде, кога тъче знаеш ли колко нещо минава през нея? Ми тя тогава размисля за всичко в къщи и за всякой от семейството. Тогава пее, тогава плаче, тогава се радва, тогава обича целия свят. Всичкото туй влиза в чергата и губера. После по малко като огнище топли къщата. Не е произведено от машини.
-Така е, лельо Ганке, разбирам. Сега отново се завръщаме към тези идеи, от миналото, от духовното. Ще мине време и отново ще ценим всичко направено с душа, не на конвеир
Така мънках тихичко да успокоя старата жена, а пред очите ми цял ден светеха омайните цветове на ръчно тъканите черги и губери. Алено до тъмно червено, грейнало зелено до тъмно, обрамчени с топло като земята черно. После изведнъж засиява чудно синьо и потъва в индигово, а златно жълто се разтапя до бяло и после припада есенно оранжево. Кафяво топли, тревисто зелено успокоява. Гледаш, душата ти става лека, лека, мрачните мисли отлитат. Красота, българска. Вечерта диплихме в старите ракли на леля Ганка тая красота и нейната изморена, остаряла длан галеше нежно всяка черга и всеки губер.
-Ти каза днес по някое време, че ще дойде ден това пак да се цени. Тъй, ще дойде, момиче, но ще помни ли някой кое как е било. Я ми кажи ти като си от село, знаеш ли как се насновава, как се тъче, ами как се преде, боядисва с природни бои? Не знаеш, не ме гледай така. Както и моите дъщери не знаят. Тя българката е жена с душа, тя пак ще го измисли и ще намери пътя, ама това, старото ще е загубено завинаги.
Нищо не казах, права беше хазяйката ми.
Този ден беше изпълнен с красота.
Преди да се приберем всяка в стаята си хазяйката ми съобщи,че утре ще ходим на приказка при нейна дружка в отсрещната махала. Някога жената щяла да й става буля, но не би, ама останали приятелки за цял живот.

Милка Маркова