автор: Rodenavlotos

Прелъстиха я. Някакъв странен,
минаващ наблизо космически скитник.
Но Земята не беше невинна девойка.
През безкрайните
и сковани от студ галактически нощи,
току някой потропваше,
пренощуваше
и поемаше после по пътя си.
Топла, жадна за ласки,
тя разтваряше нощем бедрата си -
жарка, не искаща нищо, освен
да си спомни, че Господ я беше създал да обича.
По гърба й оставаха белези, намек
за потайните нрави на някои самци.
Все си казваше- този път ще е за последено!
Няма повече толкова ниско да падам.
За последно ще е...
И тогава дъждът заваля.
Сто милиона години
не спря да вали Самота.
До нощта, във която
някой кротко и плахо застана на прага й.
Тя го пусна в леглото си
и го люби в несвяст. До безпаметство.
Както никога. Като взрив на свръхнова.
Като черна и пагубна дупка
го засмукваше в своята гладна утроба...
Както всички и той си отиде.
Но след Време,
след един относително кратък отрязък
космическо Време,
тя усети, че Нещо във нея потрепва.
Нещо странно, до този момент непознато
затопли кръвта й
и започна да пълни съда на душата с надежда,
да запълва утробата с тайнство и смисъл.
И тогава разбра. Този странник й беше оставил
частица от себе си.
Беше Нещо посял.
Нещо божествено.
Нещо, което по-късно се пръкна,
а Веселенските влъхви му дадоха смешното име
Живот.