автор: florans

Мрачината още не бе отстъпила пред деня, когато оракулът се изкачи до тайното светилище. Застана срещу скалния процеп с лице към изток и отправи гореща молитва към Сабазий.
Първите лъчи се пречупиха по странен начин. Соларните знаци и мантрите бяха код за връзка с божеството.
И тогава Орфей бе осенен от прозрение:
„Земята на траките ще остане непокътната. Земята е по-трайна от съюзите, племената, народите. Те идват и си отиват. Народът на Тракия ще продължи да воюва, да се разделя, ще се претопява като медта и златото. Границите ще се менят. Ще останат реките, моретата, езерата, планините. Ще останат песните и легендите. Ще дойдат други народи, но един от тях ще слее кръвта си, костите си, миналото и бъдещето си с тези на траките. Този народ ще воюва, ще прекроява граници, ще събаря империи. Ще е горд и унизен, мъдър, богат и беден. Тракия ще изчезне, но тракийската земя, култура, богатство ще оцелеят - това е първа линейна възможност.” – така рече Сабазий. В настъпилата тягостна тишина Орфей прие още едно послание:
„Има и друг път. Съдбата го е предоставила, загатнала, но вие сте се отдалечили от него, вие сте вървели по първата времево-линейна реалност…Тракия е била на кръстопът. Другото ще остане проекция, нереализирана възможност. Голяма, богата, единна Тракия… Вие сте се отдалечили от нея, избрали сте враждите, войните и разделението. Величието, което проектирате в мечтите сега, ще се реализира пак на тази земя, но от народи, дето не ще се именуват траки. Те ще строят върху вашите могили, ще пеят вашите песни, по нестинарски въглени ще ходят, восъколеенето ще пренесат през времето, легендите ви ще знаят… но траки няма да се именуват…”
Орфей стоеше с цялото величие и страдание на оракул и жрец. Изправен на кръстопътя на двете Тракии, безмълвен срещу танца на слънчевите лъчи. Разбра, че посланието бе изречено, но не помръдваше. Цялата информация преминаваше отново през него – ясна, безпристрастна, зловеща… Бяха подминали кръстопътя. Закъснели са. Сега нямаха избор, имаше само един път – към безвремието.
Слънцето се бе издигнало два лакътя над хоризонта. Планината, небето, гората – нищо не издаваше злокобата. Природата бе величаво горда и безстрастна пред човешкото страдание. Тя бе божествено мъдра, неизменна, любяща.
Орфей реши – ще продължи по пътя на мечтата си, ще се опита да се пребори за онзи кръстопът, пропиления. Той трябва да изведе страната си на другия път…Това видение засега ще остави в тайна от посветените. Жрецът не бива никога докрай да открива бъдното. Оракулът знаеше, че то се доизбистря, променя до последната крачка, до последния миг. Затова щеше да поведе племето и народа си по пътя на мечтата и ще загърби предсказанието на Сабазий. Боговете ще разберат хода му. Човешкото упорство и непокорство не им бяха чужди. Оракулът ще се опита да прекрои съдбата, да се опълчи на предначертаното, да влезе в най-тежката битка. Той бе готов да плати всяка цена, защото Тракия нямаше цена…