автор: Boryana

Не закъснявай – много къси са на този август дните.
Ако не тръгнеш във зори, сред планината ще те стигне залезът.
Не знам дали дърветата ще са онези, дето ме укриваха
отдавна, някога, преди, когато... Или ще са страшни,

и ще сплетат над тебе клони, покрай тебе, в тебе;
боя се от това, изтича август, светлината му угасва.
Тъгата му ще ни накаже – твоя път ще вземе.
На мен очакването ще остави – пълно със напразност.

Но ти тръгни! Вземи си само изгубените думи,
онези, дето са най-тайни, и тихи са, и неми.
Хиляда нощи съм ги викала, без даже да пошушна.
И ти ги пращах по реката, тръгнала на север.

Вземи ги – ще ти бъдат дреха, нож, тояжка, ситост,
кажи на август и на залеза, на черните му клони,
че бързаш към една река, на чийто бряг единствен
една единствена жена мълчи над своя спомен.

Кажи им – думите й нося! Тя толкова ги чака!
Ще се усмихне август, ще повдигне на тъмнината края,
Дърветата ще се отдръпнат. Ще се присвие мракът.
И ти ще минеш през деня, през лятото, по тая

последна мъничка пътека със мирис на септември.
Ще се завърне в себе си тогава реката, ще утихне,
ще потече на юг отново, забравила за черния
орисан цвят. Брегът ще я целуне. И ще се усмихне.