Привет, Anonymous » Регистрация » Вход
Вземи от книжарница ХуЛите!

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: Maryjo71
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 13947

Онлайн са:
Анонимни: 444
ХуЛитери: 0
Всичко: 444

Онлайн книжарница

Купи онлайн от книжарница ХуЛите!

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Декември 2021 »»

П В С Ч П С Н
    12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031   

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
5 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаАз, рибарина
раздел: Хумор и сатира
автор: dred

Поглеждам екранчето на мобилния си телефон и веднага ми се набива в очи две неща.
Нещо номер 1: в тая скапана пустош няма обхват.
Нещо номер 2: шест сутринта е.
Разтърквам очи, за да съм сигурен, че пак не съм глътнал повечко от водата за уста. Не, няма грешка. Номер 1 и номер 2 са самата истина. Въздъхвам тежко. До сега си бях мислел, че мобилните телефони нямат покритие само на някое китно местенце като Уганда или Марс, но ето, че имало такава черна дупка и в скъпата на сърцето ми Татковина. А да, и часът. До ден днешен не бях подозирал, че въобще в денонощието съществува такъв час като „шест сутринта“.
Има нещо гнило е казал Хамлет, а аз бих го ръчнал в рамото и бих го светнал тоя психар със склонност към роднинотрепене с не по-малко великата мисъл “братчед, и представа си нямаш“.
-Събуди ли се вече?
Познатият глас идва сякаш от комшийската галактика, че и по-далеч. Едно дружеско ръчкане в ребрата ми подсказва, че източника на въпросното смущение е далеч по-близо. Седи си до мен, отпуснал се спокойно в сгъваемото си столче, захилен до уши и стиснал в ръце рибарска въдица.
-Да, тате- измърморвам в отговор, все още опитвайки се да установя аджеба в коя географска ширина и за какъв – особена анатомична част, типична за мъжете (и за Лейди Гага ако можем да вярваме на клюките) – съм тук.-Буден съм, направо съм свеж като репичка.
-Ами изтегли въдицата, де-мърмори моя вероятен създател.-Не виждаш ли, че кълве.
Поглеждам към ръцете си и с изненада установявам, че по нечия зла воля там има въдица. На всичкото от горе проклетото нещо шава във двата ми израстъка и хич не се сеща да спре, мамицата му стара. Зяпам това чудо, а в сънения ми мозък шават разни екзестенциални въпроси от сорта на „кой съм“, „какво правя тук“, „какъв е смисъл на живота“ и най-епохалния от всички- „защо не съм в леглото си“. След бърз размисъл се оказва, че имам страхотен отговор на първия, доста приличен на втория, чат-пат задоволителен на третия и абсолютно никакъв на четвъртия.
Отново плъзвам размътен поглед наоколо. Май се намирам на брега на някаква гигантска локва... не бе, не е локва. Как се наричаше? Нещо с „е“ беше. Да бе, верно- езеро. Та намирам се на брега на езеро и... и... и... чакай, вдясно от мен има онова грозното растително нещо. Папур ли беше. Да, папур. Цяла гора от него пълзи по брега на онова с „е“-то. Отляво се намира... о, ужас на всички ужаси... о, кошмар на всички кошмар. Шок и американски ужас. До моята мъжествена левица се е настанил баща ми. При това с въдица в ръце. На всичкото отгоре захилен до уши. И за да ми бъде абсолютно гадно- свеж като краставица в шопска салата.
Опа! Я чакай малко, бе, наборе. Нали го скивах преди малко като ме ръчкаше. Тогаз що се плаша толкоз, да ми пита човек.
Ужасът, който бушуваше в изтормозената ми конструкция бързичко взе да се топи като БВП-то на Гърция. И заедно с него всичко започна да идва на мястото си. Баща ми – този мой мъчител, който притежаваше 50 % от акциите в капитала ми – ме бе измъкнал от леглото в четири сутринта и без ни най-малко да се смути от факта, че го причинява на своя син, своята плът и кръв, радостта на живота си и негов наследник, ме набута в колата, мърморейки щастливо колко страхотно сме щели да си прекараме. То навън тъмно като в кучи... приют, даже петлите къртят като изглавени от кокошарниците, а ние тръгваме на път. Аз се опитах да окажа някаква съпротива, но тате не само, че преливаше от ентусиазъм, ами аз си бяха легнал в 1 сутринта, така че съпротивата ми бе сломена по-бързо и от тази на хамбургер в Макдоналдс. Друсахме се два часа, слушайки любимата музика на татко – златни хитове на Лили Иванова, най-доброто от Орлин Горанов и разни други музикални субекти, за които само бях чувал разни истории. Повярвайте ми, нищо не освежава така както да чуеш петдесет песни, най-новата от които прапрапрадядо ти Грую си е припявал в дебнене на поредния аскер решил да налази Шипка.
Прости ми Левски, прости ми Ботев, прости ми Бенковски, но туй вашто чедо май ще го удари на рев и молби за милост.
Отново поглеждам към татко. Той все така кротко си стои на столчето си и изглежда толкоз щастлив, че направо ми се иде да повърна. Слънцето едва е изгряло, студено е, наоколо бръмчат комари, ние сме в гъ... така де, в една специфична точка на географията и то за какво? За риба.
ЗА РИБА, ПРЕСВЕТА МАЙКО БОЖИЯ И ТИ, ИСУСЕ ХРИСТЕ!!! ЗА РИБА!!!В ШЕСТ СУТРИНТА!!!
-Калояне-пак ме ръчва моя творец.
-Какво бе, тате?-ръмжа в отговор като депутат от опозицията.
-Кълве.
-Кое кълве?
Татко сочи към нещото в ръцете ми.
-Рибата.
Поглеждам тоя прокълнат инструмент оказал се кой знае как в ръцете ми. Да, връхчето наистина шава насам-насам. О, свети Петре и свети Павеле, помагайте. Май съм уловил нещо. Дърпам аз въдицата, въртя макара, шавам на стола сякаш съм седнал върху запалено барбекю и в общи линии правя всичко възможно, за да скъсам кордата.
Дръжки! Проклети германци! Толкоз ли не можете да направите някоя скапана въдица дето да се счупи от раз, некадърници смотани!
Въпреки усилията ми измъквам от езерото едно нещастно създание, което очевидно е по-тъпо дори от човека, решил че риболова е приятен спорт. Въпросното нещо – вероятно риба – продължава да шава все така нещастно на кукичката. Чак да ти дожалее, мама му стара. Татко, засиял като прясно излъскана броня на Ролс Ройс, с готовност ми подава живарника като честта да измъкна нещастното хайванче от кукичката естествено остава за мен. То естествено отказва да съдейства и шава сякаш аз съм го карал да гълта проклетата кукичка. Ей, ало, шест сутринта е, ако си беше стояло в леглото си сега нямаше да си тук за туй ще си носиш последствията.
Гадинката, принадлежаща към неустановен рибен вид, цопва в живарника и временно отлага съдбата си докато Бог Тате не си каже тежката дума ще го бъде ли тигана или да не го бъде.
Горепосоченото същество (имам предвид татко, не рибока) ме тупа по рамото.
-Браво, Калояне. Е, мъничка е и за туй ще я пуснем после ама като за първа хич не е зле. Аз първия път като отидох на риба с тате – бог да го прости – нищо не хванах.
Моя отец гордо ме ръчка по рамото, хилейки се щастлив. Неговия син е хванал първата си риба при това на първия си риболов. Обадете се на Би би си, викнете Си ен ен, алармирайте ООН. Калоян- страшилището на всичко рибешко, е тук! Трепери Моби дик, бягай докато можеш Левиатан, крий се в дълбините Наутилус, вашият екзекутор е тук, въоръжен с въдица и при това смъртно опасен.
Опитвам се да се ухиля на тате, но толкова съм сънен, че не съм съвсем сигурен как се прави тая работа с ухилването. Ако татко не беше толкоз ентусиазиран от първия ми грандиозен успех като рибар сигурно веднага щеше да се разврещи, че синът му е получил инсулт. Моя производител (добре де, поне според наличната техническа документация) бодро ме тупва по рамото и ми тика в ръце кутия с червеи. Поглеждам в нея и мислено благодаря, че майка ми е била достатъчно благоразумна да не става по никое време, за да ни приготвя закуска. Какво да ви кажа, няма нищо по-апетитно от половин кило гърчещи се червеи рано сутрин... ако си чайка или някакво друго пиле, разбира се.
Грабвам едно нещастно безгръбначно, извадило грешната карта на късмета, както би възкликнал Къци Вапцаров, и след кратко съзерцание разбирам няколко неща. Първо- еволюцията е кучка. Втори- няма никакъв начин да забия това нещо на кукичката. Окей, наречете ме мекушав пъзльо, но ей, ало! Аз съм седемнадесет годишен ученик, а не граф Цепеш на млади години... не, не вампирския вариант, а онзи истинския- абе сещате се, с коловете... скапана холивудска пропаганда, всичко обърква. За туй в пристъп на хуманизъм – този дар на изпълнения със свобода, братство и равенство 21-ви век – аз връзвам гадинката на спретната панделка за куката и мятам въдицата. Въпреки забележителното ми усилие не успявам да закача ухото си или друга стърчаща телесна част (плюя в пазвата за всеки случай, че ухо прежалвам ама някои други неща- хич). Куката цопва във водата и червея изчезва завинаги от пейзажа, доказвайки по безспорен начин, че естествения подбор е пачавра, а Дарвин- гаден скапаняк. Отпускам се на стола стискам с колене въдицата, в очакване на някоя друга депресирана гадинка да реши да сложи край със себе си по крайно извратен начин. Хвърлям един бърз поглед към татко, който доволно се разположил в стола като ангелче на средна възраст върху пухен облак, гледа щастливо пустото езеро сякаш виждам там Скарлет Йоханесен да си играе на чичо доктор с Миша Бартън... абе сещата се- готиното маце от Кварталът на богатите.
От както се помня татко е страстен рибар. Веднъж майка ми беше споделила, че ако той проявявал същата страст и към нея аз нямаше да съм най-малкия във семейството. Този коментар дълго време разнообразяваше кошмарите ми. Баща ми да спи с майка ми... по онзи начин. Стига бе, хора, противоестествено е! Те са ми родители все пак! Не могат да правят такива неща!
Та както споменах тате е рибар при това толкова отдавна, че първите ми думи -научени от него, впрочем - бяха „отивам за риба“. Надали някое друго дете може да се похвали, че са петия си рожден ден е получило не мечтания комплект пластмасови войничета, а въдица или пък, че е било приспивано с пасажи от „Алманах на рибаря“. Какво да ви кажа, това е зловещото семейно проклятие, което не е пожалило нито едно поколение в рода ни. Дядо ми разказваше истории как неговия баща ловял риба в Дойранските езера с ръчни гранати, при това без да излиза от окопа. Дядо пък веднъж пленил в Югославия четирима нацисти, използвайки само въдица и кепче. Именно след тази случка взел мерки никога не повече да не бъде хванат неподготвен край който и да е водоем. За това и всяваше ужас във всеки проверяващ, тръгнал да лови рибари без риболовни билети. Надали в България бе имало друг риболовец, който да държи зареден шмайзер в кутията с такъми. В семейните анали се носят разни слухове и прадядо Захари дето станал хайдутин след като опердашил селския кадия, имал глупостта да му забрани да лови риба в местния водоем. В общи линии семейното проклятие не жали никой представител на мъжкия пол, имал нещастието да се пръкне в родата. Впрочем споменах ли, че към настоящия момент аз съм единствения мъж от новото поколение? Не? Е, тате и дядо имат само сестри и аз самия също съм благословен с една такава. Това все пак е някакво доказателство, че съдбата не е чак толкова гадна колкото се опитвам да я изкарам. Мисълта сестра ми да стои край езерото с въдица ръка... о, свещен ужас, пожали ме. Виждали ли сте жена рано, ама наистина рано сутрин? Веднъж, в шест сутринта, когато станах да отида до тоалетната случайно засякох сестра ми в коридора. Първата ми реакция беше да се разврещя, че някакъв урод е нахлул вкъщи. После я познах, но тази гледка дълго ме преследваше в кошмарите ми. За това и никак не ми се иска сестра ми да щъка край езерото рано сутрин. Не, не, че я съжалявам. В момента тя си спи сладко вкъщи и като всеки любящ брат твърдо смятам, че тя заслужава да страда. Проблемът е, че ако цъфне тук рано сутрин в онзи вид, толкова типичен за жените, когато ги измъкнеш от леглото (о, Боже, помилуй нас, грешните) то надали някой рибок ще клъвне в следващите три-четири години. Все пак не съм чак такъв садист, аз обичам дивата природа и не мога да причинявам чак такива неща.
Та за туй и съдбата и нейния верен помощник- татко, и двамата солидно подкрепени от нейно величество Добрата стара семейна традиция, са запазили всички лай... искам да кажа цялата радост от риболовстването само и единствено за мен. Алилуя, братя и сестри. Аз съм благословен.
Направо ми се иде да се гръмна!
Някой ме ръчка по рамото. Обръщам се. Не, не е Мегън Фокс с лосион за тяло в едната ръка и възглавница в другата. Татко е, моя мъчител. Въпросния субект ми подава нещо. Взимам го. Оказва се термос. Отвъртам капачката и ме лъхва аромат, който ми накъдря веждите. Термосът е пълен със субстанция, която би могла да мине и за кафе, но съм готов да си заложа таша... т.е. главата, че кафето не се прави от капка вода, прашинка захар и кофа нес-кафе. Въпреки това съм толкова сънен, че дори и през ум не ми минава, че такова чудо вероятно е забранено в поне дузина държави. Взимам аз чашата дето върви барабар с термоса и си наливам... добре де, опитвам се да си налея кафе. Течността лениво се подава от термоса, оглежда пейзажа наоколо и вероятно решила, че всичко е наред бавно цопва в чашата с мазно-жвакащ звук. Лъжица естествено няма, но надали ще ми помогне, имайки предвид, че преди това трябва да я забия в нещото в чашата ми. Отпивам глътка или по-скоро си отхапвам такава. Не си спомням какво точно се случи след това. Помня обаче, че се почувствах така сякаш някой е измъкнал мозъка през ушите му, пуснал го е в центрофуга, прострял го е на простор насред ревящ ураган и после грижливо го е върнал в изтормозения ми череп. Цветовете изведнъж станаха много по-ярки, звуците далеч по-силни, а миризмите- определено по-осезаеми. Колкото до инстинкта ми за самосъхранение той се оттегли в заслужена пенсия, защото аз надигнах чашата за втори път.
Единствената причина да не изхвърча от стола си и да цопна в езерото беше факта, че бях вкопчил пръсти в него... не, не в езерото, в стола! Сънливостта си стегна багажа и побърза да си обере крушите и другия зарзават преди да съм опънал трета глътка.
Бях буден.... не, не просто буден, а БУДЕН. Нямаше и как да не бъда, имайки предвид, че не просто в кръвта ми имаше кофеин, а в кофеина ми имаше кръв. И ето ме на, седнал на столче, на брега на езерото, с въдица в ръка, обвит от утринния хлад, в компанията на баща ми и няколко по-упорити комара. Всичко това, когато си сънен е кофти, но когато си буден... пич, не може да се опише колко е гадно. Все едно е да си на опера и да не можеш да заспиш, че даже и по-гадно.
-Да, знаеш, Калояне-обади се в този миг баща ми сякаш усетил, че вече съм в състояние да чуя и осмисля повече от три думи наведнъж- бях малко по-малък от тебе когато една сутрин тате - бог да го прости – ме измъкна от леглото, качи ме на волгата и ме домъкна тук. На мен ми се спи, та две не виждам, а той ми тика някаква пръчка в ръцете и ми казва „ще видиш, сине, че ще ти хареса“.
-А ти?
-Да ми прости Господ, ама тогава направо ми се идваше да го цапардосам с кепчето. На мен ми се мре за сън, а нашия ме кара да ловя някаква си смотана риба при условия, че тогава живеехме на две крачки от рибния магазин. Още повече, че аз даже не обичах риба.
Кимнах разбиращо и хвърлих бърз поглед към кепчето, което стоеше до стола вляво от татко- възможно най-далеч от мен. Тате беше от стара коза яре и нямаше да остави толкова лесно синът му да се поддаде на изкушението и да размаха някой подръчен инструмент за болка, обричайки душата си на вечни страдания в Ада.
-Но после ти е харесало.
Татко се ухили широко и едва сега осъзнах колко възрастен е всъщност. Бръчките се бяха впили дълбоко в кожата му, косата му бе оредяла и прошарила около ушите. Бяха минали десетилетия от онази сутрин, в която неговия баща -отдавна покойник - го бе довел на същото това място при това против волята му. Но ето, че нещата се бяха завъртели, но някак си бяха съвсем същите – един баща водеше сина си, за да му покаже нещо, което някой ден и той ще заобича.
Усмихнах се и погледнах въдицата в ръцете си. Кордата, тънка като косъм, се губеше в спокойните води на езерото, където една до друга се аленееха две плувки. Погледнах татко. Той пак се ухили и разроши косата ми с коравата си длан.
-Ще видиш, че ще ти хареса, Калояне.
-Съмнявам се-измрънках аз, но по-скоро, за да се намирам на приказка.
Татко избухна в смях. Две диви патици излетяха с пляскане на криле от близкото островче папур.
-И аз казах същото на тате...
-Шшшшшттт-изшътках му аз.-Плашиш рибата!
-Да, да, вярно. Извинявай.
Татко отново впери кафявите си очи, които бях наследил от него в спокойното езеро, а на устните му грееше една усмивка на кротко доволство. Не ми оставаше нищо друго освен да се наместя по-удобно на стола и вперя поглед в спокойното езеро, затиснато от плътна утринна тишина. В далечния му край се виеше рехава утринна мъглица, която слънчевите лъчи скоро щяха да разпръснат. Прогоних с ръка един досаден комар и надигнах чашата с кафето си. Е, със сънят беше свършено за това не ми оставаше нищо друго освен да се захвана с риболова. Тъй-тъй нямаше нищо друго за правене. Обаче мълчаливо си обещах едно- някой ден със сигурност няма да измъкна сина си от леглото рано сутрин, за да го домъкна тук да става рибар. Ще го оставя сам да си намери някакво хоби без да го тормозя.
До мен баща ми се протегна сладко и пак се отпусна в стола си с доволно пъшкане.
Странно, защо ли ми се стори, че той си е казал същото някога? А вероятно и неговия баща преди него. Аз обаче наистина ще направя така. Наистина… ще видите. Наистина, бе…


Публикувано от Administrator на 01.11.2013 @ 00:09:03 



Сродни връзки

» Повече за
   Хумор и сатира

» Материали от
   dred

Рейтинг за текст

Средна оценка: 0
Оценки: 0

Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

04.12.2021 год. / 01:00:23 часа

добави твой текст
"Аз, рибарина" | Вход | 1 коментар | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Аз, рибарина
от sradev (sradev за пощите go2.pl wp.pl) на 01.11.2013 @ 07:09:23
(Профил | Изпрати бележка) http://aragorn.pb.bialystok.pl/~radev/huli.htm
Много прилича на семейният триъгълник. Риболова е като компенсация за тъщата.


Re: Аз, рибарина
от Dred на 04.11.2013 @ 16:54:44
(Профил | Изпрати бележка)
;-)

]