автор: slash

Ден първи:

... Кацнах с чартърен полет на въздушно-капковите линии. Летях около метър-два, докато не се приземих върху главата на един българин. Допреди да излетя, живеех под наем в белите дробове на един французин. Живеех си като бял човек... Добре ми беше, но трябваше да хвана първата по разписание кашлица, излитаща в ранни зори от гърлото на французина.

Иначе рискувах да ме заловят специалните части на френските антибиотици, които ме търсеха под бронхиално дърво и зъбен камък. Рекох си: "Кацам, пък каквото кашлица покаже!"... И ето ме на българска земя... Пардон - глава! От ученото по история в училище знаех, че до главата на българина какво ли не е идвало - та османско владичество, та две национални катастрофи, та комунизъм, та демокрация, та Бойко Борисов, та какви ли не други вируси!... Все ще изтърпи и един грип на главата си!

Ден втори:

Егати рошавата българска глава - въобще не можех да се ориентирам накъде е пътя за гърлото. Французинът беше сресан на прав път - не път, а цяла магистрала - нямаше как да объркам посоките. А тука - гъста джунгла! Цяла седмица един гребен не мина да ме качи на стоп. Накрая се ориентирах по силното въздушно течение, което идваше от постоянно говорещата уста на българина. Стигнах до входа ù, но тя се беше затворила, защото стискаше здраво зъби. Ама че късмет - само допреди минута постоянно се отваряше, за да каже нещо за някаква майка.

Ден трети:

Трети ден чакам... майката, за да се отвори по неин адрес устата. Добре, че мина някаква леля и стринка, та входните врати на българското гърло широко се отвориха пред мен. Влязох в устната кухина - бях чул, че българските пътища са целите в дупки, но същото важи и за българските зъби. На два-три пъти щях да падна в кариесни шахти. Тази устна кухина се оказа много опасна - на няколко пъти щяха да ме изплюят срещу държавата, финансовия министър, кмета, треньора на "Левски" и всеки друг, виновен за нещо на българина. Затова бързо се спуснах навътре към белия дроб...

Ден четвърти:

То пък един бял дроб - причерня ми като го видях. В него имаше толкова катран от цигари, че издрапах обратно по бронхите, преди да съм умрял от задушаване. Този човек не беше ли чел Женевската конвенция!?

Ден пети:

Трайно се настаних в бронхите на българина и започнах да го тормозя, за да го накарам да си остане на топло вкъщи. Къде ти! Скъсах го от кашлица, но той продължи да виси на студено по спирките и по градския транспорт. Е, как можех да се почувствам като човек в този човек!? Вместо аз да го разтърсвам с кашлица, той ме тресеше с градски транспорт. Вместо аз да го горя с висока температура, той ме гореше с греяна ракия. Вместо аз да съм упорит вирус, той беше упорит българин. Вместо аз да го заразя, той ме зарази - с българска действителност. А първият признак на заразяване с българска действителност е този, че започваш да свикваш с нея. Дотолкова, че започва да не те боли от нея, макар да трябва. Дотолкова, че започва да не ти пука за нея, макар да трябва...