автор: kristi

Попитай защо
всеки вик разполовявам на две.
Няма да ти отговоря,
но ти ме попитай, попитай ме.
Попитай защо
първата половина –
равновесие – отричам я.
Няма да ти отговоря,
но ти ме попитай, попитай ме…
Попитай защо
черен е и все по-поглъщащ
цветовете на кръвожадния хълм
е пейзажът ни.

Знаеш си, няма да отговоря.
Но ти ме попитай, попитай ме!

Всъщност не питай!
Не ми е дъждовно лирично.
Отпътуваха отговорите
с първия тръгнал си влак
и пред знака червен
се объркаха
като в изгоряло стърнище.
Семафорът – онази отгоре –
с жълта лисича опашка
замете следите на коловозите
и клекна, опустялата му,
пред леговището си, лунното.
В зимното й око
дори ледът пусна филизи -
одивачени,
скитащи земни чакали в безвремието.
Заплаках в антрето на мрака,
в което
не истински дъжд,
а грахчета - дъжд
все по-астматично прокашляха и
накъсваха струните на Седмото си небе
в нощите на крушенците.
Пак аз - един малък капан за вятър -
хлопнах вратичката
преди да си имам жертва.

Това отговор ли е?