автор: meiia

Спасителните думи са на ход.
Умирах в дългите си съзерцания
сред светлини, идеи, небосвод,
превърнала се в свое отрицание.

Надишах се на цветното небе,
наскитах се в изгубените длани
на любовта, която толкова не бе,
че и за спомен няма да остане.

И пусто ми е. Без да съм била
облечена във формите познати,
останах само връх на сушава ела,
забоденa в небето за разпятие.

И чакам думите ти - силен дъжд,
мълчал ме дълго в истини такива,
че и в спасението с думи наведнъж,
любов пристига, но и си отива.

Умирах бавно. Вярвах, че живот
е всяко влюбено в очите ти летене.
А аз съм падала от твоя небосвод,
тежаща с думите ти за пестене.