автор: apostola

Какво от туй, че горе- на главата,
върхът ми е затрупан с вечен сняг?
Аз газя още босичък в тревата
и съм далече от отвъден бряг.

Какво от туй, че старото ми тяло
измаря се и скърца в своя път?
Аз ходя бодро-да се не видяло!,
и радвам се на свойта чиста плът.

Какво от туй, че вече ме тормозят
болежки и бодежи тук и там?
Аз знам, че с "Бърза помощ" ще ме возят,
когато няма да се справям сам.

Какво от туй, че любовта избяга,
и че го няма младият ми дух?
До мене вече Обичта ми ляга...
Денят още не е станал сух.

Какво от туй, че облаци се мусят
и вече лоши дъждове валят?
Нали от дюли сладкото ще вкусят
и есените ми ще се смалят.

И от какво тогаз да се оплаквам,
когато и така съм аз добре?
Редовно с думи дните си изплаквам...
Дано и Господ да ме разбере!