Пренасят влаковете неродени стихове.
Душите ни, в различни измерения,
пролуки търсят във стената. Тихо е -
тъй както подобава за едно селение,
било то райското, или пък просто нашите.
Там, на брега, остана всичко казано.
Тъгата ни- на дъното на чашите.
А любовта ни- розов цвят отрязан,
започва бавно да си рони листите.
/Кощунствено е да се реже цвете,
дори и с намерения най-чисти./
Раздялата изплаща греховете.
Светът умира за човешки драми.
Но все пак за смъртта е още рано,
макар че всяка гара има своя памет,
а всеки влак потраква: Ана, Ана...