автор: Rodenavlotos

Изгубих собствената си опорна точка.
И как сега Земята да обърна?
Ще се изчерпи скоро и отсрочката,
отпусната ми своя връх да зърна.
Оказва се, че рамото на моя лост е късо,
а тежка, много тежка е Земята...
Високо горе, сред мъглите свъсени,
върхът ми е прегърнал свободата
да бъде и небе, и гроб за себе си.
/Това единствено Атлас го може!/
На мен все още лост ми е потребен,
и точка, /вероятно невъзможна/,
за да обърна под краката си Земята.
Сега единствено по нея стъпвам
и тъжно наблюдавам кръговрата й,
от семето започващ, и от пъпката...
Но аз във него вече не участвам –
едно засято и неизкласило зрънце,
затиснато от безпощадни пластове,
което няма да посрещне Слънцето.