автор: ivalex

Имало едно време някъде в Япония едно малко заливче със седефен пясък. Там където морето достигало до бреговете му, блестящите пръски морска пяна правела света да изглежда от сребро. Скътано от бурите в сребристата светлина на заливчето стояло малко градче. То било необикновено защото всички къщички на градчето били от картон. Покъщнината също била от картон, столчетата били от картон, масичките били от картон и креватчетата били от картон, ала за хората това било прекрасно и те се усмихвали сърдечно.
В края на града в малка картонена къщичка живеели две дечица сестриче и братче на име Йе и Об.
Децата били сирачета, те получили в наследство само къщичката си и един стар свитък изписан от горе до долу с йероглифи. Този къс хартия им бил непотребен защото братчето и сестричето били неграмотни.
Йе била много сръчна и умеела да прави пайети от рибешки люспи. Тя ги продавала на пазара и така изкарвала прехраната за себе си и братчето си.
Един следобед когато сенките се удължавали а Йе все още седяла на пазара пред нея спрял чуден странник. Личело си че е чужденец, дрехите му било от синя коприна а на главата носел тюрбан от вместо шапка.
- Колко струват тези нанизи? - попитал човека.
- Само две йени.
- Ще ти дам две златни йени, ако ми кажеш каква е тайната за направата на пайетите- предложил мъжа.
- Aко ви кажа как се правят - отвърнало момичето. - как ще съм сигурна, че няма да вземете прехраната от ръцете ми, и утре да седите тук на моето място.
- Аз съм като вятъра който обикаля земята, днес тук, а утре там. Вълните на морето ме носят и никъде не оставам повече от един ден, и една нощ. Роден съм е далечна пустинна страна там няма реки, нито морета, за да извади вода се копаят дълбоки кладенци в пустинята. Моя народа не умее да лови риб
- Тогава защо ви е да знаете моята тайна.
- Защото знанието е сила, бижу и занаят.
Йе подала двата наниза на чужденеца и му обяснила как изработват пайетите. Преди да се сбогува странника се обърнал и рекъл:
- Защо във вашия град всички къщи са от картон?
- Не зная - учудено отвърнало момичето. - Нима по света има домове направени от нещо друго?
- Щом не знаеш използвай двете йени за да разбереш - усмихнал се странника. - А когато сгънеш хартиен жерав и той полети ще се видим отново. Нека ти кажа, че моя народ строи къщите си от лилав планински кристал.
Йе била много учудена от думите на този пустинен човек и още същата вечер заедно с Об решили да използват монетите за да се научат да пишат и четат. Те напуснали малката си картонена къщичка, а със себе си взели само свитъка. Качили се високо в планината, там в пещерен манастир живеел стар майстор калиграф на име Мисуко.
Шест години майстор Мисуко учил децата да четат, да изписват японските букви с мека четка и черно мастило. Учили ги в изкуството на прегънатата хартия оригами, а златните монети им послужили за прехрана. Йе се научила да прави прекрасни бели жерави, но нито един не успял да полети.
А когато и седмата година изтекла Йе била прекрасна девойка, а Об снажен момък.
Един ден докато се разхождали Йе и Об видели от върха на планината как страшна буря приближава към родното ми градче. Вятъра бушувал в долината, огъвал дърветата до земята, а твърдта се тресяла и жадно поглъщала една след друга малките хартиени къщички. Йе а Об били безопасност, но сърцата им се изпълнили безнадежност. Йе прегърнала брат си и пуснала над бездната последния хартиен жерав който държала в ръце.
Вятър грабнал бялата птица понесъл я високо, високо над бурята и над морето.
Когато се върнали в пещерния храм стареца седял на пред входа със свитъка в ръце.
- Време да си тръгнете деца мой. Време е да слезете долу и да постройте града отново.
- Но ние сме сами - уплашили се Об и Йе.
- Не сте сами, всеки жител на града е жив. Хартията е лека и бурята не е могла да нарани никого.
- Дядо, но ние не знаем как?
- Тук във свитъка който донесохте е написано всичко. Всеки човек от града притежава такъв, но не всеки има желание да използва силата му за да разбере как се строи. Хората от нашия край са деца на морето. Дошли са тук преди стотици години, но въпреки лесно забравят, че през Сребърния залив на всеки петдесет години минава морският тайфун. Земята остава под прегръдките му равна като тепсия, всеки дом бива събарян и построяван наново. Ваш ред е да ги научите как да си върнат домовете си отново и как да живеят със своя избор.
Об и Йе слезли в долината. Об бил безстрашен и пръв започнал да строя новите домове на избледнените от страха хора. Йе му помагала, а в свободното време отново правила нанизи от рибешки люспи. Край нея винаги имало цяла дузина деца и тя сгъвала за тях играчки оригами. Понякога правела цветя, а друг път хартиени кукли, но най-много обичала да прави птици.

Колкото повече време минавало толкова по-красиво ставало картоненото градче. Всеки жител бил усмихнат и доволен, най-щастливи били децата. Над градчето се понесло поверие, че ако някой успее да направи хиляда жерава последния от тях ще полети сам и ще отнесе желанието на сърцето му високо до боговете.
Йе не забравила своя летящ жерав и с копнеж гледала към морето. Един ден видяла от как в заливчето закотвил чудноват златоперест кораб. От него слязъл същия онзи чужденец с шапката от намотана коприна.
- Йе, научи ли защо вашите къщи са от хартия - било първото което рекъл мъжа.
- Научих - свела очи Йе - разбрах че знанието сила, защото е способно да издигне градове. Не разбрах обаче, защо знанието е бижу.
- Аз разбрах това в деня в който видях то да блести по-ярко от рубин в ума на едно дете - отговорил странника.
- А нима може знанието да е занаят, да се ползва ден след ден без да омръзне и без да остарее? - последно попитала девойката.
- Както хартията се огъва така и човека се огъва. Огъне ли себе си, се научава да може. Знанието е занаят който всеки ден искаме да умеем и да даваме без ограничение. Ако то не е в полза на хората става само летяща непотребна хартия понесена от вятъра. Йе аз следвам твоя жерав точно една година. Той ме върна в тук където света е сребърен, ако желаеш ела със мен и аз ще ти показа лилавия град на моя народ.


Съкратен вариант разказах преди няколко дни на една малка групичка чешки деца които посещават кръжока ми Сръчни ръчички. Дечицата са възраст от 6г. до 9г. и реших, че вярват все още в чудеса, в приказки и във свят в който всичко е възможно. Реших също, че ще е чудесно да им покажа дъгата такава каквато я виждам аз, цвят по цвят препълнена от възможности, без ограничения, без граници.
Разбира се имах и притеснения, как да сложа да седне дете което сега иска да пее и да скача. Не съм тип който иска да се надвиква, затова измислих своя тактика.
Преди да започнем дадена задача в кръжока, разказвам на децата малка приказка която е основана на задачата. Миналия път беше оригами фигурка гъбка. Благодаря ви, че минахте от тук, останахте и прочетохте.