автор: Princesssa

-О, Лили ли?Тя е… карфица, не виждам защо трябва да се притесняваш от нея. –обясни спокойно Христо докато сипваше първата си чаша водка за деня. Наталия демонстративно завъртя очи и си взе още една бисквита:
-Знаеш, че си най-добрият ми приятел, но това не може да те спаси, ако продължаваш да говориш така… Разбираш ли, нелепо е! Дори за поет. А ти си само някакъв псевдописател, който едва свързва двата края… което ме подсеща, откъде успя да намериш пари, че да пиеш „Столичная”?
-Повечето хора биха се притеснили, че пия водка в 9 и половина сутринта, но не и ти. Ти, мила моя, си далеч от обичайното-усмихна се някак тъжно Христо и отпи от кристалната чаша със столче, която незнайно как се беше озовала в полупразната му иначе кухня.
-За втори път сменяш темата. Сега не говорим за мен и моята явна различност. Говорим, че се изразяваш нелепо. И че пиеш неща, които не можеш да си позволиш…
-Да, две абсолютно свързани неща.
-Оффф- отвърна само момичето и най-демонстративно му обърна гръб, вземайки чашата си с кафе и отправяйки се към прозореца. – Витоша е прекрасна днес. Наистина прекрасна. Вдъхновявай се от нея, Христо, от нея! Някак тиха, ненатрапваща се, а същевременно величествена. Без излишни думи, без високопарни изрази… просто красота. А не… „Лили е карфица.” Ама че нелепо! И какво изобщо трябва да значи-продължаваше да му говори тя без да измества поглед от прозореца.- Защо не се изразяваш като всички хора, ами си постоянно някакъв… смешно-метафоричен? И не знам дали го правиш нарочно или не, обаче изглежда като поза. Честно.
-Нат, ти по-добре от всички знаеш, че не е поза. И че говоря така само пред най-близките си хора, които ме разбират. Уж. Обаче забравих, че егоистичната ти природа и математическата ти душа изпадат в див ужас всеки път щом чуят думата „епитет”.
Наталия се извърна рязко и му се изплези в отговор.След това продължи да гледа заснежените склонове на планината.
-Да, много зряло, много зряло… -каза й Христо с усмивка и продължи да си пие спокойно водката. – Понякога ми се иска да ме разбираш. Истински. Наистина. Просто…обичам иронията ти, знаеш, че не мога без хапливия ти хумор, но наистина от време на време имам нужда егото ти да се смири, да забравиш за малко себе си и собствените си проблеми и да ми обърнеш внимание.
-Христо, моля те…-Наталия вече се беше обърнала към него. – Знаеш, че ако се нуждаеш от Майка Тереза и Фройд в едно, трябва да се обърнеш към Силвето. Тя е с душата на ангел. И ще те изслуша... Аз мога само да се забавлявам на абсурдните ти писателски опити и думичките, които уж владееш красиво.
-Понякога си мисля, че си страшна проклетия, честно. И че това не е само маска за пред света, ами наистина си зла. После обаче виждам как си ми сгънала прането докато съм се къпал, как си ми измила чиниите докато съм си гладел ризата за излизане и как си ми платила интернета…
Тук Наталия се опита да каже нещо възмутено, но Христо я прекъсна:
-О, Нат, вярно е, че живея в свои си, паралелни светове, но дори в тях не можеш да си платиш интернета за един месец и да го ползваш осем безплатно. Невъзможно е.–усмихна й се благодарно той.- Та… след всичко това, не можеш да ме убедиш, че не държиш на мен. И че си лош човек.
-Христо, никога не съм имала за цел да те убеждавам в каквото и да е било. Но държа да знаеш, когато ме дразниш. А когато определяш хората като карфици ме дразниш. Много. Почти като това изчадие от ада тук- изсъска момичето и се опита да срита наглата дебела котка, която се беше запътила към купата с бисквити.- Направо не знам как може да държиш това нещо в къщата си. Ужасно е. Грозно, дебело, нахално и абсолютно малоумно.
Христо се разсмя, но взе котката и я премести в спалнята, затваряйки вратата след себе си. За всеобщото благо. – Всъщност, убеден съм, че някъде дълбоко в душите си, с Пиер се харесвате.
-Тогава защо само като чуя името му и ми се повдига?!? Пиер! Кой кръщава котката си така?!? Освен ако не си някоя изкуфяла от самота стара мома, нищо не може да те оправдае. Нищо!
Христо отново се засмя и си сипа втора чаша водка.
-Ооо, ударно начало на деня- отбеляза Наталия, но без следа от упрек. – И на какво дължим това методично унищожение на… хубавата водка. Мислех да кажа „на красивата ти личност”, обаче…
-Обаче не го каза.
-Естествено, като е лъжа.
-Все едно не изричаш лъжи…
-Изричам. Но днес не сметнах, че е необходимо.
Та… защо прахосваме така „Столичная”? И не съм забравила, че не получих отговор на това с какви пари си си я купил. Да не говорим, че това е някаква лимитирана серия…та не ми се мисли как точно Ти можеш да си я позволиш…
-Безобразно мила…
-За теб винаги- усмихна му се Наталия и шеговито вдигна тост с чашата си за кафе. – Та на въпроса… каква драма този път „раздроби на малки частици душата ти”? Нали това беше изразът?
-Отвратителна си.
- Не се отплесвай. По темата.
-Просто…имам нужда да пийна нещо тази сутрин.
-Когато хората кажат, че имат нужда да пийнат нещо сутринта, най-често имат предвид фреш или кафе. А извратените и чай.
Христо сe засмя.
-Но само алкохолиците разбират под „нещо” водка.-продължи безжалостно нахаканата гостенка. –Алкохолик ли се каниш да ставаш? Или вече си станал, обаче си още във фазата на отричането?
-За Пиер не знам, но наистина се чудя как търпя теб в дома си…
-Необяснимо…Но писателите правят такива… необясними неща. Така че като искаш да си част от тая гилдия- тренирай си странностите… -иронията й беше толкова очевидна, че той нямаше как да я приеме с лека ръка. Вместо да каже нещо обаче, просто отпи по-голяма глътка от силното питие.
-Чакам…
-Юлия си тръгна. Окончателно.
-Както последните три пъти… всъщност. Очаквах малко повече оригиналност… нали си човек на изкуството. Вместо това- ти страдаш по една Юлия, за която целият свят знае, че не те заслужава и за която пък цялата Вселена е наясно, че ще се върне при теб, просто защото никъде другаде, във всяка една галактика, има предвид, няма друг такъв глупак, който да я обича, да дава всичко за нея, а тя да си прави каквото и когато поиска. С когото поиска.
Последното жегна видимо Христо и той едва не си изпусна чашата.
-Наталия!
-О, моля те, не ми казвай, че не знаеш, че спи с когото й падне. Освен с теб.
-Наталия!!!
-Просто… не си струва заради една Юлия да си съсипваш и малкото ти останал качествен живот.
- Жестока си. Безсмислено жестока. Когато ти опустошаваше по една сладкарница на ден след раздялата си с Явор, никой нищо не ти каза, нали?
- Да, нищо, че за малко не се разболях от диабет, добрите ми приятели ме оставиха да правя каквото си искам. Виж, ясно ми е, че всеки човек сам избира начините, по които да тъгува, начините, по които да се справя с една раздяла… и все пак… понякога е хубаво, когато видиш, че твой приятел затъва да го измъкнеш навреме от блатото.
-Уау…прозвуча така сякаш наистина ти пука.
-Пука ми, разбира се! Можеш да имаш множество недостатъци, да си собственик на Пиер и гадже на Юлия, но си оставаш човекът, който прави най-вкусните кюфтета на земята и дори само заради това, няма как да те оставя да се давиш в алкохол. Пък бил той и маркова водка.
Христо се усмихна. Усмивката му обаче веднага изчезна, когато видя как приятелката му взема бутилката, от която вече си беше сипал трета чаша и спокойно я прибира в дамската си чанта с размерите на малък куфар.
-Какво правиш, за Бога?!!
-Е, знам, че далеч по-ефектно би било да изсипя шишето в мивката, но сърце не ми дава да изхвърля такава хубава водка. Затова- вземам я със себе си, а като се съберете с Юлка, ще дойдеш до вкъщи- ти да пийнеш от щастие, а аз -от мъка, че поредната използвачка е открила мъжа на живота си, а аз си кукувам сама.
-Сама си, защото ти така реши. Ти остави Явор.
- След като той каза, че не е сигурен дали все още не обича бившата си жена… Но… това няма значение. Знаеш, че съм забранила тази тема да се коментира в мое присъствие. И на себе си съм забранила да я коментирам.–Наталия изведнъж стана невероятно сериозна, а пъстрите й очи добиха онзи нюанс на кафявото, в който се криеше мъката на света, според мечтателя Христо.
-Значи само ти имаш право да засягаш болни теми, така ли?
-Така. Виж как хубаво си си научил урока.- сряза го тя, а след това рязко смени посоката на разговора:
-Трябва да тръгвам, вече закъснявам за работа с повече от час.
Христо се усмихна разбиращо. Само Наталия можеше да си позволи поне три пъти седмично да ходи на работа с няколкочасово закъснение без от това да последва дори мъмрене.
-Добре, мила моя и най-прекрасна, върви… Нищо не постигнахме с този разговор днес, но поне няма да пия повече… до обяд.
-Христо, поне обръщенията ти да бяха като хората, а то… Както и да е, ще тръгвам. И двамата мълчаха докато прекосяваха кухнята, малката дневна и се озоваха в дългото, но тясно антре.
На вратата, докато обуваше абсурдно високите си и нечовешки неудобни обувки, Наталия отново подхвана разговор.
-Все пак… ще се осмеля да попитам, с риск да съжалявам до края на живота си…
-Не ми се говори за Юлия…- прекъсна я Христо.
-Уау… не ти се говори за Юлия! Имаме новина!- жлъчно се усмихна тя и започна да омотава двуметровия шал около шията си.- Всъщност изобщо не става дума за тая малка… ку… кукла.
Христо се усмихна невярващо…
-Обаче…стана ми интересно… как така Лили е карфица?
-Изневеряваш на принципите на безсърдечието и апатията с този въпрос, мила моя…
-Знам и съжалявам вече от дъното на душата си.
Вместо да ми натякваш обаче, можеш да се възползваш от невероятния шанс, който ти давам, и да ми обясниш тази неразгадаема метафора.
-Ами… онзи ден си мислех. Голяма част от хората в нашия живот всъщност запомняме от болката, която са ни донесли. Или ги свързваме с някаква болка. По един или друг повод, умишлена или не. Колкото и тъжно да звучи това всъщност. Та…различните хора ни сблъскват с различна болка- има такива хора- шипове- които веднъж като влязат в живота ти и не спира да те боли. И няма лечение. И хора-ножици- които те срязват отведнъж… а после успяваш… или не съвсем да залепиш сърцето си. И хора-ножове има. Които се врязват и оставят белег в теб завинаги. И няма мехлем или билка, която да спре болката… или поне да заличи белега. И хора-мечове. Те те карат да ги мислиш за рицари… чудиш се, ако те наранят- би ли било смъртоносно или… това ще те доближи с една стъпка до благородството... Но трудно би ти се отдало да разбереш отговора на този въпрос. Хората-мечове рядко нараняват, не и ако не е за каузата, в която вярват.
Явор, например, беше човек-игла. Твърде дълго време ти разреши да го премяташ в ръцете си и тъкмо, когато беше решила, че си станала изкусна шивачка те убоде…и уж болката беше кратка, а раната-незначителна, а още като натиснеш пръста си-боли…
Та в тоя редна мисли, Лили е карфица. Очакваш убождането. То е кратко и бързо минаващо. И не оставя следи. Да, леко неприятно усещане- със сигурност, но нищо повече.Хората-карфици са може би най-безболезнената част от обкръжението ни…
И така, мила моя, прекрасна Наталия, напоследък това се върти в главата ми- за хората и болките, по които се научаваме да ги познаваме, разчитайки света… Вече можеш да започнеш да се смееш…
Наталия обаче само стисна устни в лека усмивка и закопча последното копче от красивото си червено палто.
-Знаеш ли, Христо, може би от теб все пак ще стане писател… Вярно, не особено талантлив, но все пак… да не искаме невъзможното… Дано скоро и някое издателство реши така.
-Всъщност вече реши. Вчера ми се обадиха. Харесали са ръкописа на първия ми роман. Даже ми изпратиха част от хонорара. Именно с него си взех „Столичная”…