автор: Rodenavlotos

Застилам есенни листа, и мъх, и... себе си,
за да ти е меко и удобно между храстите.
И се превръщаме един за друг в поднебия
в едно непозволено наше щастие.

В една затворена за час Вселена,
с табелка „Молим ви, не безпокойте!”
А тишината е окъпана в зелено.
И само някъде изписква сойка.

Дърветата изчезват. Горски са
на цвят единствено очите ти.
Душите ни са болни от дисторсия,
от недостигане и недоскитване,

от клаустрофобия и поднебесие
и невъзможност от докосване...
Оголен клон отгоре се надвеси.
Навярно кръстът, който с тебе носим.