автор: Rodenavlotos

Опитвам се, разнищения край на Времето,
да вкарам в тънкото ушенце на иглата,
наречена Остатък от живот. Проблемът е,
какво със него да направя по-нататък.

Как да отпускам пешовете, как да снаждам,
така че да го изразходвам цялото –
от възела, утробата на раждането,
до края му- монашеския дом на тялото.

Какво накрая изпод пръстите излиза?
Животът- пачуърк, съшит от мигове.
Платно, не ставащо дори за риза,
а за Торинска плащеница и не стигащо...

Но толкова е ярко, пъстро, някак...никакво.
Като го гледам и сърцето ми се свива.
Сантиментални, глупави сълзи извиква
и ползвам си го. А дори не е красиво.