автор: iszaard

Помислих си, че нещо съм разбрала.
Например как постига се Доброто.
Познавайки го в двойната му цялост,
бих овладяла порива на злото си...

Изглежда пътят чисти се с размитане:
с пушилки, с ферментация до гниене.
Обаче няма как да се разчита
и на това. Щом мислите връхлитат

и всеки път, щом нещо не достига,
напомнят, че грабливи птици са.
Тъй близо и далече е Постигането!
Отсам, но и отвъд зениците.

Оттатък също има да се чисти.
До корена дълбок на световете.
В причините, които се разлистват
като цветчета лотосови в светлото.

По видело - пред тъжно огледало,
аз пак съм твърда - късче метеор,
което се оттласква, посивяло.
Като олово връща се в затвора си.

Сред купчините хаос на плътта -
захвърлени отпадъци на времето.
Да, някога била съм семе,
преди живота, сграбчен от смъртта.

И странно е. Дотолкова различно
от всички стари притчи за надеждата,
че вече няма смисъл да отричам
доколко е далеч безбрежното

море, погълнало изявите си.
Доколко е далече цялостта ми.
И любовта, която не спасява,
но е животът без следа от драми.