автор: Drugiyat

Като стари сребринни монети
потъмнели в целувки изстинали,
като стъпки отекващи в мрамора
на годините вече отминали

в мен се отронват въпросите -
късни... ненужни... кънтящи...
сплитайки с роя на чувствата
ръце от болка трептящи -

за красотата погубена,
в мига, във който нещата
стават жестоки и искрени
като кърпа за сбогом повята.

И остава единствено споменът
в сърцето заключен, където
мит от дъжда на годините
свети - бъдеще твое невзето.