Почерня се небето над ятата, в миг подплашени,
а в следващ миг тревогата не помнят.
Приютило ги дърво съм и вълнуват се листата ми,
че птиците тук стават кротки и спокойни.
Вятърът приканва вече да допиша и изпратя
по всеки лист есенция от дневника –
за слънцето, за птиците и хората – обратно
към корена; и да заспя следесенно.
Но този сън, побран до тиха лудост
в самото скрито състояние на клетките
диктува, че животът ни постила чудо,
запарва чай, поема раменете ни в жилетка...