автор: Princesssa

Обеща да ми пишеш дълги писма. Подробни. В които да ми разказваш какво си видяла, кой те е впечатлил и кой усмихнал (макар че теб рядко те усмихват, повече те натъжават…), да ми разказваш за местата, които виждаш и за хората, които са те накарали да чувстваш… Вместо това получих две картички. Две. За осем месеца. Едната-преди половин година, другата- вчера.
Първата- с малки, цветни къщички от Южна Италия. Избирана внимателно и явно специална- ярък намек за скучната ми „геометрична душа” („каквато приляга на сериозен архитект”, казваше ти). С дълго и усмихващо послание, писано с душата.
Втората картичка, вчерашната- Айфеловата кула. Банален изглед. Картичка, която се продава на всеки метър в Париж. А вътре набързо надрасканото: „Париж може да ти донесе щастие. Наистина. Поздрави и усмивки.” И толкова. Клише. Е, повечето хора биха казали, че текстът е мил и оригинален, без излишни думи. Но повечето хора не те познават както те познавам аз. И не знаят, че можеш да си различна дори в клишетата. Но това да не ги прави специални.
Втората ти картичка беше горчив урок. Тежък. Тежък почти колкото очакването на дългите писма…
Но аз винаги съм бил прилежен ученик, който бързо схваща уроците. И този го разбрах.
И сега вместо да се самосъжалявам, се отдавам на размисли защо не ми пишеш. И успявам да убедя себе си, че нямам вести от теб, защото си заета живееш. Истински. Заета си да пътуваш и да намираш щастието, да опознаваш хората, да се учиш на самозаблуди и как да се усмихваш безпричинно… Откриваш Колизеума и Тадж Махал с еднакво нестихващо желание за знание, но с новото, дълбоко осъзнато чувство, че подобни места трябва да се гледат с още един чифт очи… и една ръка, нежно държаща твоята.
Усмихвам се тъжно и пред мен изникваш ти… и един мъж, който успява да отключи светлината на душата ти, да изгони мъглите от погледа ти и да превърне устните ти в обител на обич, а не на думи. Една нова Ти се появява пред мен. Ти, в която бурите са намерили пристан, ураганите от мисли са в покой и сега има само чувства. Всъщност само едно чувство- на искряща радост, изтъкана от звезди и въздишки.
Новото Ти носи последен модел фотоапарат на врата си и прави снимки в захлас. Улавяш всеки миг щастие с явна настървеност, сякаш се страхуваш, че може да изчезне… а в следващия момент си убедена, че всичко е вечност… И за първи път копнееш и ти да си част от снимките… да се слееш с пейзажа и да изпъкнеш едновременно- обичаща и обичана. Усмихваш се на света, защото е проявил благоразумието да те срещне с Него.
И Той обича да те снима - докато непохватно се учиш да караш ски в Алпите… докато със сияещо лице му обясняваш за последната обща изложба на френски експресионисти, която ще посетите утре… докато ядеш морски деликатеси, наблюдаваща залеза в малка вила на самотен плаж… Имаш снимка дори по хавлия и с кърпа около мократа коса…и с най-широката усмивка на света. Не знаех, че можеш да се усмихваш така. И това е толкова жалко. И толкова тъжно…
Но сега това не е важното. Важното е, че ти си щастлива. И нямаш време за дълги писма, а само за задъхани картички, с почерк, разкривен от бързането по една любов. И аз се усмихвам накриво. Разбиращо. И поставям Айфеловата кула до италианските пъстри къщички. А между тях- една кутийка, в която стои пръстенът. Тоест… Пръстенът. Онзи, годежният. Който така и не посмях да ти дам там, на гарата, докато се качваше на влака, усмихваше ми се някак тъжно, уверяваше ме, че ме обичаш и ми обещаваше дълги писма…