Привет, Anonymous » Регистрация » Вход

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: nikolaylalev96
Днес: 0
Вчера: 1
Общо: 13954

Онлайн са:
Анонимни: 430
ХуЛитери: 2
Всичко: 432

Онлайн сега:
:: Elling
:: ZAGORA

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Януари 2022 »»

П В С Ч П С Н
          12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31           

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
5 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаТъкачът на светове: Древния враг (част втора)
раздел: Фантастика
автор: dred

-Кали...
-Искаш да преследваме гадини, които изкормват беззащитни създания! Добре, нямам нищо против, но искам да знам срещу какво тръгвам!
Алдуин въздъхна.
-Хората ги наричат демони.
-Не ме интересува как ги наричат хората. Искам да знам ти как ги наричаш!
Алдуин дълго се взира в мъртвото животинче, над което дори не се бяха събрали мухи. Насекомите бяха усетили непознатата миризма на убиеца и това ги държеше далеч от мършата.
-Древния враг... наричам го Древния враг и се сблъсках с него преди четириде-сет века-той повдигна ризата си, оголвайки широките си гърди покрити с фини черни косъмчета.
Върху помургавялата кожа все личаха четирите напречни драскотини на древен белег.
-Това ми остана от тях.
-Но ти... ти си Тъкач. Никой не може да нарани Тъкач.
Алдуин дръпна ризата и я запаса в панталона си без да откъсва очи от Калей.
-Да, така е. Друг е въпросът, че тогава не бях Тъкач. Все още учех занаята от майстор Йеремия и едно от тези неща за малко не ме уби-за миг по лицето му пробяга зъбата усмивка.-Очаквам тези неща вече четиридесет века и ето, че те пак са тук и сега е време за отмъщение.
После, без да каже и дума, подмина Калей и потъна сред дърветата. Момичето погледна за последен път мъртвото мече и с въздишка го последва.
След по-малко от половин километър се натъкнаха на друго мъртво животно. Кошутата лежеше насред окървавената трева, а по козината блестяха капчици утринна роса. Златисто-кафеникавия кожух бе изпръскан с кръв. Животното беше изкормено и частично одрано и ако се съдеше по следите- с голи ръце. За разлика от мечето хищникът бе смазал черепа на кошутата и в тревата се търкалеш едно кафяво око и розов нерв висеше от него. Пръските мозък и кръв бяха навсякъде.
Алдуин отмина сцената без да каже нищо. Калей преглътна киселите сокове, които изпълваха устата му и продължи след него през гората.
-Защо... защо правят това? Защо убиват... не е за храна, нали?
Алдуин сви рамене.
-Казах ти, Кали. Правят го за удоволствие, а понякога и за храна.
-Не ми изглеждаха да нещо да е ядено от кошутата.
-Защото те не са по вкуса им.
-А какво... какво ядат.
Алдуин спря, обърна се към нея и се усмихна. В тази усмивка обаче нямаше смях.
-Хора, Калей, те ядат хора.
После обърна гръб и продължи през гората. Калей го последва с омекнали храна. Тези създание ядяха хора... и те двамата бяха по следите им.
Пътят изникна пред тях изведнъж. Път беше силно казано. Приличаше по-скоро на просека между дърветата. В нея личаха два коловоза оставени от стотиците каруци, които минаваха оттук по пътя към Била Хора. За това и двамата с Алдуин бяха тръгнали през гората. Това щеше да забави придвижването им, но щеше да направи пътя им значително по-спокоен. И без това не бързаха за никъде... или поне не бяха бързали до сега. Пътят се оказа пусти двамата вървяха в тишина, нарушавана единствено от песента на птиците, които най-после бяха събрали смелост да се обадят. Калей първо чу песничката на утринничето, което сякаш бързаше да навакса за досегашното си мълчание, тъй като слънцето вече се издигаше над източния хоризонт. Заедно с него запяха славеи, пчелояд и още много други.
Сякаш гората бе усетила, че непознатите натрапници, които снощи бяха убивали из нея ги нямаше и сега се пробуждаше.
Калей и Алдуин вървяха в тишина. Той крачеше толкова бързо, че на нея се налагаше да подтичва от време на време, за да го настигне. Сините му очи бяха вперени в пътя пред тях, който все така се нижеше през гората и от време на време се извиваше сякаш търсеше най-слабото място в стената от дървета за преодоляване. Слънцето бавно пълзеше по небето и топлината му вече се усещаше. Утринния хлад вече го нямаше и по челото на Калей избиваха първите капчици пот. На няколко пъти надигна манерката си и с лека тревога забеляза, че усилието да поддържа бързата крачка на Алдуин вече бе коствала почти половината вода. Въпреки това тя мълчаливо продължаваше да следи бързата му крачка.
Натъкнаха се на каруцата след поредния завой на пътя. Тук, ако се съдеше по старите стволове дървосекачи бяха изчистили мястото, създавайки просторна поляна. После някой бе построил тук груб, но голям и масивен навес от цели стволове, който трябваше да приютява пътниците от стихиите. Под него някой грижливо бе натрупал и купчина с дърва за огрев, за да има за следващите, които щяха да минат по този път. До навеса, под откритото небе стоеше една каруца, чийто товар бе разпилян наоколо. До нея лежеше трупът на кон все още вързан за дълъг повод, за да може да пасе през нощта. Животното беше изкормено, а на места одраната или по-скоро обелената кожа висеше от него на парцали. Коремът на животното беше разкъсан и навън висяха вътрешностите. Във въздуха се носеше острата миризма на смърт. От насекомите обаче нямаше и следа. Нито една муха не пълзеше по трупа въпреки носещата се наоколо смрад.
-Коларят-каза Алдуин и тръгна към навеса.
Калей го последва с огъваща се крака. Щом тези... тези неща можеха да направят такива неща на беззащитни животни тогава какво ли бяха в състояние да сторят на човек. По гърба се пълзяха ледени тръпки докато крачеше към навеса, а тревата шумолеше под стъпките .
Под навеса нямаше нищо освен едно загаснало огнище и празен спален чувал. За сметка на това имаше кръв... много кръв. Калей плъзна поглед наоколо стиснала здраво зъби, а стомахът се свиваше болезнено. Хилядите пътниците, които бяха нощували тук през годините бяха превърнали голата пръст в твърд като камък под. Няколко вдлъбнатини показваха къде по традиция се пали огън. Коларят бе запалил своя точно до натрупаната купчина дърва, за да не му се налага да носи разпалки, а после бе легнал между същата тази купчина и огъня, където щеше да е безопасност от хищниците. Все пак до себе си бе сложил една къса брадва, с дръжка изтъркана до блясък от годините. Тя обаче все още стоеше на голата земя недокосната и по металното острие и земята около нея личаха пръски червена кръв. Човекът дори не бе успял да вземе оръжието, за да окаже някаква съпротива. Отдавна се знаеше, че по тези места опасните хищници са рядкост и хората бяха спокойни, когато лягаха до огнището, което обикновено беше единствената им защита. Този път обаче се бе оказало, че в гората има хищници, за чието присъствие никой не бе и предполагал.
Погледът на Калей шареше наоколо, но виждаше само пръски кръв. Не си правеше излишни илюзии. През годините леля Джема я бе научила на всичко, което знаеше за медицината, а Алдуин също бе показал много неща. При такава кръвозагуба, без помощ на лекар пострадалия със сигурност беше мъртъв.
-Къде е тялото?
Сините очи на Алдуин се плъзгаха наоколо, но в тях нямаше нищо, което да из-дава какво мисли.
-Взимат ги.
-Какво?
-Взимат телата, Калей. Те не оставят трупове след себе си... поне не и човеш-ки.
Калей усети как стомахът се свива и стомашните сокове опариха гърлото . Имаше много малко причини за това някой да вземе тялото на жертвата си.
-И какво правят с тях-изплъзна се от устните въпросът, чийто отговор не ис-каше да научи.
-Ядат .
Този път не можа да се сдържи. Успя само да се облегне на кола, който подпираше масивния покрив и повърна в краката си.
-Кали-обади се зад нея Алдуин.-Добре ли си?
-Не...-измърмори тя, бършейки устни с ръкав.-Не съм добре. Колко... колко ки-лометра има до онова село, за което каза?
-Около десет, може би петнадесет.
Калей измъкна манерката от колана си отви капачката. Погледът сам се плъзна по мъртвия и изкормен кон и стомахът пак се сви. Този път между устните потече само кисел стомашен сок, който изгори гърлото и езика . Надигна манерката и изплакна уста. Изплю бълвоча на тревата, която растеше отвъд навеса.
-Значи два часа път, в най-лошия три. Ще трябва да кажем на селяните някой да дойде тук да се погрижи за вещите на коларя... който и да е бил той.
-Кали?
Тя се обърна към него.
-Какво?
-Селяните в момента си имат далеч по-големи проблеми.
Тя замръзна.
-О, боже.
-За пръв път да съм напълно съгласен с теб.

Калей сбърка. Не им бях нужни два часа, за да достигнат до селото. Видяха тъничката като косъм струйка дим, плъзгаща се към синьото небе след час, а след още половин пътят се изви за пореден път и изскочи на коритото на малка река. От двете страни на коритото, през което се плъзгаше груб, но солиден на вид дървен мост, бяха безредно разхвърляни около стотина къщи, до една направени от дърво - единствения строителен материал, който бе в излишък по тези места. Самите постройки бяха заобиколени от високи огради от колове, които трябваше да пазят домашните животни през нощта от досадните чакали и кошерите от лакомите кафяви мечки. Самите къщи и стопански постройки едва- едва стърчаха над тях. Между оградите се плъзгаха криви пътечки, сбити от стъпките на хората, които всеки ден вървяха по тях. Селото, което беше доста голямо по тукашните стандарти бе построено без кой знае каква архитектурна или градоустройствена мисъл, но по тези места никой не се интересуваше от нещо подобно. Сградите бяха масивни, оградите яки и това бе повече от достатъчно.
-Кали, виж.
Калей погледна натам накъдето сочеше Алдуин. В първия миг не успя да види нищо. Пътят, който се нижеше между дърветата излизаше на широка поляна, покрита с древни пънове и се вливаше в селото. Нямаше нищо за... не, грешеше. Бяха точно там, а пет шест метра от последните дървета. Приличаха на два кола високи около два метра забити от двете страни на пътя.
-Очите на Ифа-каза Калей.
-Да, и те не гледат към нас.
По гърба на Калей се плъзнаха тръпки. Ифа беше местната богиня и по стара традиция се създаваха малки идоли, които се изрязваха в дървени тояги или колове. Някои изобразяваха преплетени змии, каквито според легендата богинята носеше по тялото си, други бухали, чакали, мечки... все горски животни, които бяха спътниците на богинята и в които тя често се преобразяваше, за да броди в горите. Тези малки идоли неизменно гледаха пътниците без значение дали идваха и си отиваха. Смяташе се, че те носят късмет на пътуващите. Тези два малки идола обаче не гледаха към гората, защото някой ги бе обърнал с гръб към нея.
-Не сме добре дошли тук-каза Калей.
-Въпреки това обаче подозирам, че ще ни се зарадват.
Калей се взря в двата кола докато минаваха покрай тях. В дървото някой не особено творец бе изрязал две змии с твърде големи очи, които трябваше да се взират в пътниците. Точно сега обаче те гледаха към селото и Калей почти усети погледът им в гърба си.
Селото беше толкова тихо, че в първите няколко дълги мига Калей си помисли, че тук ще завари поредното клане. После обаче вратата на първата къща до пътя се отвори и от нея изскочи някаква жена. Селянката за миг се закова на място, когато видя пътниците.
-Здравей-каза Калей, махайки с ръка.
По изпитото и бледо лице на жената, в което тежкия живот вече бе оставил дълбоки бръчки, се плъзна ужас и тя скочи обратно през прага. Вратата се затръшна с трясък.
-Май нямат никакво намерение да ни се радват-обади се Калей.
-Щом още срещу нас не е излязла тълпа с вили и брадви значи всичко е наред.
-Дай им още няколко минути и ще видим.
Алдуин се усмихна слабо в отговор.
-Онова там ми прилича на хан. Хайде.
Ханът се намираше почти до самия мост- несъмнено причината за просперитета на селото, имайки предвид, че повечето тукашни селца се състояха всичко на всичко от десетина къщички. Самия мост бе дълъг едва шест-седем метра и широк колкото да могат да се разминат две каруци. Реката, която течеше под дървените колони, бе широка едва пет метра и можеше да се преплува дори от неопитен плувец. Водите обаче бяха успели да изрежат дълбоко корито в утаечната скали, които се криеха под почвата и ако можеше да се преодолее лесно от самотен пътник то от каруца бе напълно невъзможно. За това и мостът си оставаше единствения начин да се стигне до Била Хора на запад. Несъмнено на север и на юг имаше и други селища с мостове много по-големи от този, но все пак оттук минаваха достатъчно стоки, за да осигури развитието на селото.
Ханът се казваше „Домът на Ифа“ и до вратата някоя самоук творец с не повече талант от онзи, изработил двата идола, бе изрисувал богинята. Ифа бе гола и около тялото се бяха увили десетина змии, които трябваше да предадат благопристойност. Художникът се бе опитал да балансира между набожност и стремеж да се привлекат клиенти и крайния резултат бе повече от ужасен. Самата постройка беше голяма, със стаи за нощуващите, но не се различаваше кой знае колко от другите сгради. Беше построена от грубо бичени греди и цели стволове, които задържаха топлината през студените зими и хлад през горещите лета.
-Наблюдават ни-каза Калей.
Алдуин дори не се огледа наоколо.
-Знам.
Докато бяха вървели през селото Кали бе видяла лица да надничат между капаците на прозорците, но въпреки това никой не се подал навън. Нямаше деца, които да си играят нито работещи в дворовете жени, в гората около селото не се чуваха удари на брадви. Дори зад високите огради, където трябваше да са домашните животни не се чуваше звук.
Страх.
Калей можеше да го усети във въздуха. Тежък, всепоглъщащ страх на животни, усетили, че са станали плячка на непознат до този момент хищник.
-Ще влизаме ли?-попита тя.
-Да.
-Ако ни нападнат?
-Ще е по-добре да ги посрещнем на закрито. На открито тълпите са винаги по-смели и далеч по-склонни да направят нещо тъпо.
Алдуин бутна вратата и в първия момент Калей си помисли, че ще е заключена. Но не беше и се отвори безшумно на наскоро смазаните си панти. Отвътре ханът не се различаваше по нищо от хилядите други в империята- голямо общо помещение с маси, столове, огнище и тезгяха на съдържателя. Имаше една врата в дъното, водещ в тесен коридор, където бяха стаите за гостите и друга вляво, точно до ханджията, зад която беше кухнята и мазето. Ханът беше почти празен ако не се брояха четиримата мъже, които седяха на една маса в ъгъла точно до загасналото огнище и съдържателя, седнал на стол до тях. Петимата,които до този момент бяха обсъждали нещо, толкова тихо, че Калей чу само откъсличен шепот, млъкнаха и завъртяха поглед към новодошлите. Единствено лицето на ханджията малко се поразведри при вида им – дори в трудни и опасни времена бизнеса си оставаше бизнес. Колкото до четиримата – едри мъже с яки ръчища, навеждащи на мисълта, че си изкарват прехраната като дървари, те впериха в тях немигащите си кафяви очи.
-Добра среща, стопанина-поздави Алдуин, слабия мъж, чиято сивееща коса ре-дееше на темето.
-Добра да е-отвърна ханджията и се усмихна, но усмивката бе твърде пресилена, за да е искрена.-Мога ли да ви предложа нещо за пиене след дългия път? Вино? Бира? Или бихте искали да похапнете?
Алдуин погледна Калей. Вече на няколко пъти стомахът беше изкъркорил. Така и не бяха закусили, а изяденото на вечеря тя го бе повърнала тогава до навеса.
-Може би ще хапнем, стопанино. Нещо леко ако е възможно.
Алдуин сложи на тезгяха един сребърен форин и в очите на съдържателя припламна блясъче, което можеше да се види в погледа на всеки ханджия видял платежоспособен клиент.
-Веднага, месир. Хана!
Гласът на ханджията отекна някак глухо в общото помещение. От вратата до тезгяха се подаде едно бледо лице, обримчено с къдрава тъмно-кестенява коса. В чертите и можеше да се види лека прилика с ханджията. Чичо, а може би дядо, реши Калей.
-Да, вуйчо.
В кафявите очи на момичето припламна страх, когато видя двамата пътници, но същия този страх поомекна, когато видя, че един от тях е жена при това по-млада от нея самата.
-Гостите биха искали да хапнат нещо.
Момичето прекрачи прага толкова плахо сякаш излизаше иззад високите стени на укрепление.
-Трябва да запаля печката, вуйчо. Ще ми трябва малко време да сготвя нещо-тя погледна срамежливо Алдуин.-Освен ако месир не желае сандвичи.
Тъкачът се усмихна насърчително, но девойката избегна погледа му.
-Месир желае сандвичи. И чаша бира, моля.
Момичето завъртя очи към Калей.
-А дамата?
-За мен същото.
Момичето побърза да се оттегли, а Калей и Алдуин седнаха в ъгъла на помещението точно до прозореца, от където можеха да наблюдават какво става навън. В селото все още цареше пустота. Калей видя как някаква жена изскача от къщата отсреща и почти притичва през моста. Момичето погледна към четиримата дървари, които стояха на масата до огнището, но те и отвърнаха с навъсени погледи. Никой не каза и дума, но тя нямаше как да не види, че четирите яки тояги, подпрени на стената до тях.
Калей погледна предупредително към Алдуин, но той само кимна почти незабележимо. Скрита от масата пръстите и се плъзнаха по колана и напипаха късата, но здрава бойна тояга. По принцип не беше кой знае какъв опонент на дългите цял бой сопи на дърварите, но в затворено помещение, където нямаше пространство да се замахне се превръщаше в страховито оръжие.
-Стопанино!
Двамата стояха в пълна тишина и чакаха търпеливо. Алдуин се даваше вид, че гледа разсеяно през прозореца, а Калей дремеше на стола си. Четиримата мъже си зашептяха тихо на някакво неразбираемо местно наречие. Кали не разбираше нито дума, но погледите, които от време на време им хвърляха не бяха никак дружелюбни.
Момичето почти въздъхна с облекчение, когато прислужничката на име Хана излезе от кухнята стиснала в ръце дървен поднос, на който лежаха чаши с бира и чиния отрупана със сандвичи. Стомахът на Калей изкъркори, когато видя дебелите филии, между които се подаваха късчета задушено свинско. Можеше да долови и леката миризма на масло, сирене и бира.
Хана сложи двете чаши пред гостите и Калей вече посягаше да грабне един сандвич, когато чу тихия и глас.
-Моля ви, тръгвайте си.
Калей замръзна все още стиснала сандвича в ръка. Хана и и хвърли един умолителен поглед, слагайки сложи чашата бира пред нея. Оттегли се напълно безшумно. Калей задъвка сандвича си, но дори не усети вкуса на сочното парче свинско между филиите пресен ръжен хляб.
-Алдуин-каза тихо Калей.
-Знам-отвърна и той също толкова тихо.
-Онези четиримата…
-Знам.
-Аз мога да оправя ония двамата отдясно.
-Пий си бирата и не го мисли.
Калей с въздишка надигна чашата си. Бирата беше пивка, лека и приятно студена. Кали изтри устни и отхапа още едно парче. Задъвка студеното, но сочно свинско. Сандвичите определено си ги биваше. Някои бяха намазани с масло, а в други имаше дебели резени овче сирене. Определено си струваше парите макар, че с един форин можеше да се вземе и стая.
-Стопанино!-каза Алдуин толкова внезапно, че Калей за малко не подскочи.
-Да, месир-отзова се с готовност съдържателя.
-Селото се е променило от последното ми идване тук.
Погледът на ханджията се плъзна към четиримата дървари.
-Т-т-така ли, месир? Кога… кога сте идвали тук?
Алдуин отпи невъзмутимо от бира и изтри пяната от устните си.
-Понякога си мисля, че е преди векове.
В този миг един от дърварите, които до този миг бяха слушали внимателно, се изсмя. Столът изскърца по пода, когато се надигна.
-Щом не ти харесва що тогава не вземеш да се разкараш оттука, а?
-Обаче я остави туй котенце да не ти пречи-обади се друг дървар.
Четиримата мъже се разсмяха, но в този смях нямаше радост, а само гняв. Дърварите бяха уплашени и най-накрая бяха открили отдушник на страха си в лицето на двамата беззащитни на пръв поглед пътници.
Алдуин обаче не трепна. Спокойно надигна чашата си и отпи.
-Колко от вас взеха демоните?
В помещението се възцари толкова тежка тишина, че Калей почти я усещаше върху кожата си. Дърварите се спогледаха и мъжът, който се бе обадил пръв посегна към една от сопите. Ханджията, усетил накъде отиват нещата, се наведе зад тезгяха в очакване на края на неизбежната схватка.
-Какво сте чули бре?-изръмжа дърварят и в очите под гъстите му черни вежди затанцуваха опасни пламъчета.
Алдуин впери сините си очи в настръхналата групичка.
-За странни създание създания, които излизат само през нощта. Убиват с голи ръце… ако въобще могат да се нарекат ръце. Дерат, кормят и разкъсват животни, но никога не вземат телата им нито пък ядат от тях. Понякога размазват черепите им. С хората обаче не е така. Телата им изчезват и оставят само кръв. Когато някой ги нападне от тях изригва лъч, който изпепелява всичко по пътя си и оставя само овъглени трупове и пожари. Ако все пак ги пронижеш от телата им капе сива кръв. Когато одраскат някой с ноктите си раната гноясва, почернява и човекът умира бавно и в адски болки.-Алдуин се усмихна без да откъсва очи от четиримата мъже.-Е, познах ли?
Другите трима дървари също грабнаха тоягите и всички закрачиха към Калей и Алдуин. Той погледна към нея.
-Нали искаше да поемеш двамата отдясно?-прошепна той тихо.-Е, твои са.
-Да, но предишните двама отдясно бяха по-дребни от тия сега. Не е честно.
-Ще го преживееш.
Двамата избутаха столовете си назад и се изправиха. Четиримата дървари вървяха към тях спокойни и уверени като хищници, чиято плячка нямаше къде да избяга. Вниманието и на четиримата беше насочено към Алдуин, за когото като мъж бяха решили, че е единствената заплаха. Водачът им вдигна сопата си, за да перне го перне и очите му се разшириха, когато високото момиче, до този миг стояла съвсем кротко изведнъж се хвърли в атака. Мъжът срещу нея инстинктивно вдигна тоягата пред себе си като щит, но Калей го ритна в дясното коляно. Дърварят изпищя от болка, но в този миг тя заби пръсти в сънната му артерия и мъжът се стовари на пода без да издаде и звук. Паникьосан другарят му се опита да я удари със сопата си, но оръжието беше твърде дълго и по-скоро пречеше в близък бой... за разлика от късата тояга, която Калей бе измъкнала от колана си. Перна леко дърваря по пръстите и той изтърва оръжието си с вик. Ритна го в щедро откритите слабини и още преди да е успял да изкрещи от болка заби тоягата между очите му. Дърварят отметна глава и рухна до своя другар преди да е успял да изохка.
Третият мъж стоеше замръзнал от изумление. Бяха минали не повече от две секунди от началото на схватката, а вече бяха двама на двама. Водачът се обърна към Калей за миг забравил за Алдуин... и това беше най-голямата му грешка. Тъкачът сграбчи тоягата от ръцете му и с едно движения я изтръгна от пръстите му сякаш я държеше малко дете, а не възрастен мъж. Опря длан на гърдите му и го бутна. Ботушите на едрия дървар се откъснаха от пода и мъжът успя само да ахне. В следващия миг се блъсна в отсрещната стена и се срина на пода по лице.
Алдуин и Калей впериха поглед в последния от четиримата дървари. Лицето на мъже беше бяло като платно. Стискаше сопата в големите си ръце, но сякаш бе забравил за нея.
-Е-каза Алдуин спокойно.-Ти ще си опиташ ли късмета или ще избягаш.
Зад него дърварят, който Алдуин бе хвърлил изстена глухо и това сякаш го изтръгна от ступора. Мъжът изкрещя, вдигна тоягата над главата си и замахна сякаш беше меч. Само, че бе забравил, че се намира в къща. Тоягата се удари в тавана и се изплъзна от пръстите му. Изтрака на дъсчения под зад гърба му. Мъжът за миг застина като статуя.
Калей не може да се сдържи и на устните плъзна усмивка. Тя се обърна към Алдуин, който също нея се усмихваше.
-Давай ти, че да сме наравно.
Алдуин сви рамене.
-Щом настояваш-и замахна към лицето на дърваря.
В последния миг мъжът видя опасността и се опита да вдигне ръце, за да се защити, но Алдуин беше очаквал това. Заби другата си ръка в щедро открития корем на дърваря. Дъхът излезе от гърдите му като от съдран ковашки мях. Мъжът се сгърчи и рухна на колене притиснал длани към корема си. Лицето му бе почервеняло лице.
Алдуин вдигна ръка, за да стовари ръка върху лицето му и да го прати в несвяст...
-Стига!!!
Ръката на Алдуин замръзна във въздуха. Двамата завъртяха поглед към тезгяха. Зад него стоеше побелелия ханджия и в ръце стискаше арбалет. Оръжието нямаше нищо общо с онези, които излизаха изпод ръцете на оръжейниците и по-скоро приличаше на нещо излязло изпод ръцете на местния ковач. Беше изцяло то дърво, с тетива от плетени овчи сухожилия и бе заредено с една стрела, която дори нямаше железен връх.
Аматьорско оръжие, но от петте метра дистанция бе не по-малко смъртоносно от всяко професионално.
Арбалетът, който дори нямаше предпазител трепереше в слабите ръце на ханджията. Издялания връх на стрелата описваше кръгове във въздуха, но сочеше право към Алдуин.
-Казах...-избъбри ханджията по чието лице се стичаха капки пот и щипеха очи-те му-...казах да спрете! Махнете се от него!
Алдуин отстъпи по-далеч от дърваря и застана между ханджията и Калей, предпазвайки я с тяло.
-Старче-каза той без гласът му дори да трепне.-Остави този арбалет. Не сме ти врагове.
-Махайте се!-изкрещя ханджията.-Махайте се и повече не се връщайте!
-Вуйчо!
Писъкът накара ханджията да откъсна очи от Калей и Алдуин. Прислужницата на име Хана стоеше на прага на вратата, зад която бе кухнята и го гледаше с широко отворени, пълни с ужас очи.
-Прибирай се вътре, миличка!-извика той, а арбалетът продължаваше да сочи към гърдите на Алдуин, описвайки кръгове.
Тъкачът въздъхна.
-Омръзна ми-каза той по-скоро на себе си.
Калей усети как по цялото тяло се плъзва тръпка, когато Алдуин нахлу във света на нишките. В следващия миг арбалетът в ръцете на ханджията избухна. Нямаше взрив, нямаше пукот, нямаше никакъв звук. Просто оръжието в един миг бе цяло, а в другия облак трески, които висяха във въздуха около ръцете и лицето на ужасения ханджия.
-А сега-каза Алдуин спокойно-искам всички да се успокоите и да започнете повече да слушате и по-малко да говорите-сините му очи пронизваха ханджията като ножове.-И ако пак решиш да направиш нещо толкова глупаво същото ще направя с теб самия. Не съм в настроение да бъда любезен. Разбра ли ме?
Ханджията отвори уста, за да каже „да“, но от там излезе само тихо гъргорене. Алдуин кимна доволно. Облачето трески, което все така висеше около възрастния мъж се люшна и късчетата дърво затракаха на тезгяха. Ханджията отскочи назад и блъсна гръб в шкафа зад него. Няколко дървени халби се търкулнаха с потракване на пода, но никой не се опита да ги вдигне.
Алдуин пристъпи напред към ханджията. Момичето, което бе впило пръсти в рамката на врата сякаш се страхуваше, че ако я пусне ще падне изпищя и той спря. Сините му очи стрелнаха Хана и прислужничката се свлече на подя сякаш я беше ударил.
-Тихо, миличка-каза той и в гласът му се плъзна топлина.-Опитвам се да гово-ря с вуйчо. Знаеш, че не е учтиво да прекъсваш нечий разговор, нали?
Хана успя само кимна. Кафявите очи бяха широко отворени и гледаха синеокия мъж с целия ужас на света.
-Добре-той завъртя поглед към бледия като мъртвец ханджия.-А сега искам да знам какво се е случило в това и село и кога. И искам да разбера сега!
Разказът на ханджията беше кратък и накъсан от ужасените му хълцания. Очите на мъжа светеха от събраните в тях сълзи и бе готов всеки миг да се разплаче като малко дете видяло чудовището от кошмарите си.
Всичко започнало преди повече от месец, когато в нощното небе видели някаква светлина, която изчезнала някъде над гората на север от селото. По-рано местния жрец помолил богинята да ми дадат знак дали да започнат да строят нейния нов храм и местните решили, че именно това е знакът. Вместо да пратят хора да проверят каква е тази светлина селяните започнали да копаят основите на новия храм, тъй като стария бил истинска развалина. Няколко дни по-късно обаче двама дървари, които се върнали след сеч в селото разказали, че намерили в гората трупове на убити, изкормени и одрани животни. Селяните решили, че пак се е появила някоя черна мечка, които от време на време се появявали около селото в търсене на лесна плячка. За това и пратили няколко следотърсачи да открият бърлогата на животното, за да пратят ловци. След като прекарали една нощ в гората обаче двама така и не се върнали. Селяните събрали ловна група,която намерила само петна кръв на една поляна сред разпиляната екипировка на следотърсачите.
Групата, която наброявала десет мъже решила да прекара нощта в гората, за да може на сутринта да продължи търсенето. На другия ден само един от тях стигнал до селото тежко ранен и това бил синът на кмета, който водел ловната група. Преди да изгуби съзнание успял да разкаже на съселяните си как били нападнати през нощта от създания, които описал като „демони“. Ако бил някой друг селяните щели да решат, че човекът просто халюцинира. Младият мъж обаче прекарал 5 години в имперската армията, стигайки до чин сержант- истинско постижение за селянин от забутано селце насред нищото, и му се носела славата издръжлив и смел боец. Още повече, че по време на бягството си през гората носел със себе си и меча – спомен от дните му като войник, с който рядко се разделял. По острието имало петна от странна сива кръв, която със сигурност не принадлежала на никое животно от тези гори. Въпреки това селяните не знаели какво да правят. Една нощ обаче чули виковете на пътуващите в малкия керван, който трябвало да прехвърли реката на сутринта. Мъжете били повече от двадесет, половината от които наета охрана- все бойци, умеещи да си служат с оръжие. Изпратената въоръжена група успяла да открие едва двама оцелели, десетина жестоко обгорени трупа и няколко горящи каруци. Живите разказали една и съща история – демоните излезли от гората и нападнали лагеруващите. От ръцете им този път излизали лъчи, които превръщали хората в буци изгоряла плът, а ризниците и мечовете – в шлака. Демоните отнесли онези трупове, които не били изгорили и се скрили в гората.
От тогава всички залостват къщите си през нощта, но през последните нощи отривали мъртви животни не само в гората, но и в дворовете си.
-Не сме чули нито звук, месир-почти проплака стареца.-Снощи убиха магарето на моята съседка, но той не изрева нито веднъж. Сякаш тези неща го омагьосват. А колкото и да лежи нито една муха не каца върху него сякаш е прокълнато.
Алдуин кимна.
-А мъжът? Мъртъв ли е?
-Васили? Не, месир, той е яко момче, същинска планина. Беше на десет, когато уби чакал с голи ръце. Нашата знахарка обаче казва, че му остават няколко дни. Вече дори не може да го свести, за да го нахрани. Даже спря да бълнива. Само лежи и се топи...-той потрепери,-а миризмата... Ифа да ми прости, но ще е по-добре да го прибере да не се мъчи детето.
Хана изхлипа и по лицето потекоха сълзи. Слабите рамене се разтърсиха от хлипове. Ханджията погледна към племенницата си и на бледото му лице се изписа тъга.
-Двамата се знаят още от деца. Играеха си заедно докато Васили не отиде в ар-мията.
-Добре, сега ми кажи къде се намира този младеж.
-В къщата на Хелга е ... знахарката. От другата страна на реката е. Къщата с ябълковото дръвче отпред.
Алдуин се обърна към Калей.
-Да, тръгваме.
Алдуин спря на прага на хана и хвърли една монета на ханджията.
-За неприятностите-каза само и вратата се затвори зад гърба му.
Старецът разтвори пръсти и запремига срещу монетата. На дланта му лежеше тежка златна нумизма.


Публикувано от alfa_c на 07.10.2013 @ 23:50:33 



Сродни връзки

» Повече за
   Фантастика

» Материали от
   dred

Рейтинг за текст

Средна оценка: 0
Оценки: 0

Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

21.01.2022 год. / 00:15:33 часа

добави твой текст
"Тъкачът на светове: Древния враг (част втора)" | Вход | 0 коментара (0 мнения)
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.