автор: mira_j

Винаги тръгвам на път с очакване, не нещо конкретно, но винаги свежо и цветно. Сякаш се потапям в пъстроцветна дъга и литвам по вятъра. Разпервам крила от хартия и се нося като лист от детска рисунка, а край мен хвърчат шарени световe.
С такова въодушевление потеглихме и днес. Може би само аз бях толкова пърхаща и искряща, защото спътниците ми лениво се прозяваха и заеха местата си с явното желание да подремнат по пътя.
Пътят си беше най-обикновен - асфалтов, сива лента, която моето въобръжение превърна в река, а колата преобрази в лодка. Плувахме по реката и някак набързо отминахме изораните вече ниви и обгорелите стърнища. Целта ни беше планината и нейната зелена прохлада. Доплувахме до набелязаната точка, сложихме спортните екипи и се заканихме закачливо на намръщения връх пред нас, че ще го покорим за няколко часа.
Естествено това не беше Еверест, но всеки връх мечтае за своите смели завоеватели. Стъпихме бодро в жаравата на поляните, скрили пътеките, водещи към горската хладина. Бодливите храсти ни закачаха и примамваха с узрели, тръпчиви, сочни къпини. Магията на свежия плод ни отклони от пътя и захвърлили раници, лакомо превзехме бодливата камара. С алени устни от плода и понесли тук-там рани от борбата с къпинака, потеглихме отново към тъмнеещото подножие на връх Чумерна.
Прелестна картинка от сини и жълти цветчета се стелеше пред нас. Приближихме я и в миг цветчетата полетяха и се пренесоха встрани от пътеката. Жълти и сини пеперудки рисуваха шареното килимче и го носеха по поляната. Оркестър от щурчета провеждаше генерална репетиция за поредния вечерен концерт. Шумно се приземи тромав бръмбар, но едва кацнал отново литна и закръжи ниско над тревите, в търсене на удобна площадка за кацане. Привлече го сладкия мирис на бодливия трън. Приземен в лилавата чашка, бръмбърът успокоено притихна.
Наближихме гората с усещането за свежест и прохлада, дърветата хвърляха сянка в тревите пред нас и обещаваха спасение от жаркото слънце. Не ни посрещна хладината, която очаквахме. Гората беше укротила вятъра и дремеше стоплена от слънцето. Потеглихме нагоре по стръмна камениста пътечка. Неумишлено ни препъваха закачливи камъчета и караха дърветата да се присмиват на странните ни движения, целящи превземане на стръмнината.
Дърветата бяха ниски и клонати, а край тях се гушеха храстчета и тревички. Слънцето се промъкваше през рехавите корони и даваше живот на ароматни билки и пъплещи треви. Пътеката стана по-стръмна и упоритостта на женската половина от екипа, стремглаво започна да намалява. Мъжете чрез провокации се опитаха да ни стимулират, но това не помогна и се наложи да изобретят помощни средства. Тояжките за подпиране, пригодени и за издърпване, бяха първите помощници, които успокоиха назряващия в редиците ни бунт.
Първата почивка направихме до едно изворче. Тънка струйка се процеждаше през листата и намерила каменния улей се стичаше в малко корито издълбано през годините. Студената вода беше истински елексир. Наслаждавахме се на извиращата хладина, отпивайки жадно от шепи. Събрали сили, настъпихме отново пътеката. Склонът беше вече по-полегат, застлан с килим от паднали листа. Дърветата станаха по-високи, на места сякаш стърчаха на един крак над урвата. Короните им се сплитаха една в друга и почти не допускаха лъч светлина до основите си. Тревата изчезна, храстите се изгубиха. Нямаше щурчета и пеперуди, чуваше се само вятърът в короните и вече се усещаше хладината на планината. Вървяхме по листа и клони, препъваха ни изгърбени корени, пресичащи пътечката като мускулести ръце, търсещи опора за високия ствол, който крепят.
Встрани от пътеката, почти на ръба на стръмнината , се кипреше чудновата постройка. Суха каменна зидария в основата, а нагоре стени от обелени дървени трупи. Приличаше на страховитата къщичка от приказките, но не беше на един крак. През процепите между трупите се виждаше, че вътре баба Яга няма. Тази чудна архитектура веднага привлече вниманието ни. Заобиколихме и намерихме входа - малка дървена вратичка. Върху нея, поклащаща се от вятъра висеше салфетка с надпис: „Затваряйте вратата! Работи климатик!”. Въодушевени от закачката защракахме с фотоапаратите и направихме куп снимки с причудливи пози и странни физиономии. Посмяхме се на фантазията на автора, починахме си на прага на тази чудна къща за гости и събрали сили, закрачихме бодро нагоре.
Покрай пътя се изправиха дървета накичени с причудливи гъби.
**
Най-после стигнахме билото на планината. Местните хора казват, че при ясно време сутрин, от тук се вижда на юг Бяло море, а на север - Дунав. Не видяхме нито реката, нито морето, но въодушевено разгадавахме кои са населените места на юг и на север и коя река дава сили на язовира. Отгоре той изглеждаше като разтопен метал, разлят във формата образувана между няколко оплешивели хълмчета.
Чудно хоро се виеше през планината - хванати за ръце сивкави електропроводи опъваха лъскави жици. Асфалтираният път се провираше между дърветата като герданче, а по него като мъниста се редяха автомобили – син, червен, бял, зелен, сребрист.
Тревата, сресана от топлия вятър, се стелеше като жълто-зелен килим, в който проблясваха втъкани сини и розови цветчета. В небето самолети се лутаха между пухести бели облачета и рисуваха чудни паяжини. По склона пред нас лежаха разхвърляни купчини камъни. Отдалече приличаха на натрошена халва за заговезни, но в причудлив сив цвят, и поръсени с електриковозелен прах. С бръснещ полет се спусна орел, вероятно открил вкусния си обяд.
Слънцето преминало зенита, клонеше на запад. Време беше да се връщаме обратно. Избрахме пътеката за слизане и тръгнахме надолу. Спускането не ни затрудни много, като изключим няколко падания с продължително пързаляне в седнало положение, тук-там закачки с бодливи храсталаци и оплетени в косите жужящи насекоми.
В подножието на върха пресякохме реката, която пееше между камъните. Поседнахме за почивка върху измитите плочи, а пред нас пъстри риби, къпеха шарените си перки в укротената след бързеите вода. Слънчевия вир ни примамваше с бистротата си. Подредени стъпаловидно, камъните ни подканяха да отмием умората. Хладните струи бързо ни освежиха. След прохладната баня, отпочинали продължихме пътя към вилата.
Излязохме от гората и закрачихме по още топлия асфалт. Пустият път криволичеше нанякъде. Вече усещахме умората, движехме се почти машинално, пъплехме по пътя събрали в себе си слънцето и вятъра на планината. Настигна ни каруца теглена от наперен червен жребец. В нея седеше мъж на средна възраст с широка усмивка и засукан мустак. Човекът свали сламената шапка от главата си и попита за къде сме тръгнали. Като разбра, че ни чака доста път, предложи услужливо да ползваме неговото такси. Ех, че забавление! От дете не бях се качвала на каруца. Кончето потропваше ритмично по асфалта, махаше в такт с опашка, а стопанинът му тихичко подхвана песен. Разговорът ни замря. Заровили крака в сеното унесено слушахме плътния глас и тъжната мелодия.
Пътувахме дълго и бавно, и се наслаждавахме на чудесните зелени цветове, бликнали от върха на планината. Стелеха се надолу като надиплена пелена и се разливаха по гънките на склона.
Когато пристигнахме, пред къщичката ни посрещна усмихната стопанката. Чакаше овцете да се върнат от паша. Хлопките им пееха своята песен в далечината. Жената изкара завита в шарена кърпа, топла питка, начупи я на парчета, поръси я с мерудия, наряза на малката дъсчица домашно сирене и ни покани. Седнахме на пейката, всеки с комат хляб в ръка и със задоволство гледахме върха като победители.