автор: rajsun

(На заплата отивахме на пазара да пием по бира)

Какво по-променливо и по-вечно
от тоя пазар!
И какво по-философско
от въпроса му: Колко?
Тук човек за човека не е нито брат,
нито звяр.
Тук човек за човека е стока.

Е, не е стока оная, с високите токчета,
но и тя се купува-продава.
Дай да седнем за малко отсреща
на бира с картофчета.
Чисто е. Евтинко. Става.

Няма да викаме, няма да пеем,
няма да вдигаме тостове.
Ще поседим, ще позяпаме
докато ни сервират.
Едва ли ще видим света с очите на Господа,
да го видим поне през чашата бира.

То какво да му гледаме - крив и горчив.
Раждат се хората, мрат.
Всеки от нас е като мехурче от пяната:
пук! - и мехурчето си отива.
Какво да мъдруваме!
Опразнихме чашата, брат.
Грозна истина,
но поне да я кажем красиво.

А красивото е, че още сме живи!
Втора чаша може да викне
съседът отдясно.
А след третата
и сервитьорката става красива.
Накрая пък - ако има и кой да плати -
става прекрасно!

Три чаши -
и пак сме във крачка със времето.
С новото!
Източим водата -
и отново сме жадни
за
прав-
дини!

Стига зяпа оная,
ами пази си джобовете!
Къде хукна бе?
Ех, младини...

(от "СтиховеЙ")