автор: via

Над мене - сребърните люспи на небето,
храна за гладната душа,
пътека за очите...
Това, което ми се случва днес,
отдавна е в сърцето,
но трябва само малко да почакам...
И се превръщаш
в тиха неизбежна радост,
във изговор на невъзможни думи...
Защо са ми човешките огради -
когато във очите ти се будя...
А тези облаци над мене изкипяват,
че не гледам точно млечния им хребет -
Всъщност май че никъде не гледам -
след тебе...
Само си събличам дрезгавия глас,
вятъра и свършеното време -
А накрая пак оставам - аз-
или някакво подобие на мене...