Привет, Anonymous » Регистрация » Вход
Вземи от книжарница ХуЛите!

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: Maryjo71
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 13947

Онлайн са:
Анонимни: 440
ХуЛитери: 0
Всичко: 440

Онлайн книжарница

Купи онлайн от книжарница ХуЛите!

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Декември 2021 »»

П В С Ч П С Н
    12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031   

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
5 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифта Тъкачът на светове: Древния враг (част първа)
раздел: Фантастика
автор: dred

Ножът се заби в шията на заека и малкото животинче се преметна напред, търкулна се в тревата, ритна с лапи и утихна. Алдуин се приближи до убитото животно. Измъкна точно хвърления нож от заека и го закачи на колана си. Пое си дълбока глътка въздух и бавно издиша. Усмихна се. Калей щеше да е доволна. Заедно с дивите картофи и билките, които тя бе намерила щеше да стане доста прилична яхния.
Алдуин закрачи обратно през гората. Единствения звук, който се носеше в гората бе шумолящата трева под ботушите му. Усетили ловеца дори птичките бяха затихнали в очакване той да се оттегли.
-Кали!-подвикна леко той.
-Какво? –дойде след миг и отговора.
-Готова ли за малко заешко?
-Аз съм родена готова.
Алдуин се засмя в отговор. Мина покрай две високи елши и излезе на малка полянка плътно обградена от дървета. В единия и край растеше мъничка туфичка с билки и лекия им аромат се носеше наоколо. Калей бе седнала на тревата, събула ботушите си и белеше дивите картофи с камата си с бързи и уверени движение. Дори не поглеждаше приличащото на въгленче кореноплодно в ръцете си. Зелените и очи бяха вперени в танцуващите пред нея пламъчета, а острата като бръснач кама режеше кората. Едно погрешно движение и щеше да си разреше пръстите.
-Виж какво хванах-каза Алдуин размахвайки заека.
Кали пусна дивия картоф на малката купчинка в скута си и взе друг. Над огъня в малка тенджера вече клокочеше вряла вода.
-Одери го, де.
Алдуин седна до нея, измъкна ножа и започна да дере животинчето. Калей дообели картофите, изми ги с водата от манерката, наряза ги на по-едри парчета и ги сложи във врящата вода.
-Давай заека.
-Идва.
След минута одрания, нарязан и измит заек вече вреше в тенджерата. Алдуин грижливо зарови вътрешностите навътре сред дърветата, за да не усетят тукашните хищници миризмата на кръв. Когато се върна Калей тъкмо късаше на ситни парченца билките и ги слагаше в тенджерката.
-Какво слагаш?
-Преселен босилек, девисил, лист мащерка и… я пак ми припомни как се казваше това с жилките?
-Тук го наричат сладък минзухар… не ме питай защо, аз самия не виждам какво общо има с минзухара, но придава сладост на храната. Стига да не прекаляваш е страхотна подправка.
Калей накъса листенцата, покрити с мрежичка от тъмнозелени жилки, и ги изсипа в тенджерата.
-А в големи количества? Отровна ли е?
Алдуин с въздишка се отпусна до огъня.
-По-лошо- разхлабваща.
Смехът на Калей звънна над поляната.
-Е, поне сме в гората, а тук храсти с големи листа дал бог.
Алдуин се усмихна. Събу ботушите си, отпусна гръб на тревата и протегна краката си към танцуващите пламъци. Небето над тях все още бе синьо, въпреки че далеч на запад вече оранжавееше. До залез имаше поне още два часа, но мястото беше подходящо за лагер. Само на няколко минути път оттук в северна посока имаше малко поточе, което извираше от купчина камъни, а наоколо имаше достатъчно дивеч. Алдуин не бе успял да види следи на хищник по-едър от чакал, които бяха твърде страхливи, за да нападнат човек.
Алдуин си пое глътка въздух с наслада. Лъхна го приятния аромат на зеленина, билки и заешка яхния. Калей стоеше до огъна, подвила под себе си босите си крака и бъркаше тенджерата с набързо издялана лъжица от сурова клонка.
-Какво има?
Алдуин завъртя поглед към нея.
-В смисъл?
-Изглеждаш някак потиснат. Какво се е случило?
Алдуин се намуси като малко момче.
-Нищо.
Калей гребна малко от соса, в който къкреше заека, духна два пъти и сръбна. Облиза доволно устни.
-И на това кое му лошото?-попита накрая.
-Това му е лошото!
-Че никой не се опитал да ни убие, изяде, отвлече цяла една седмица?
-Ето, че знаеш за какво говоря.
Калей се усмихна.
-На мен лично малко скука ми се отразява повече от добре.
Алдуин я изгледа сърдито.
-Гледаш ги, храниш ги, образоваш ги, обичаш ги и накрая те ти плюят в лице-то! Не съм мисли, че някога ще чуя нещо подобно от теб.
Смехът на Калей звънна над поляното и дори нацупения Алдуин не можа да се сдържи и се усмихна.
-Ще го преживееш... и за да не ти е толкова скучно можеш да издялаш две чинии с лъжици. Омръзнало ми е да ям с пръсти.
Алдуин се изправи и закрачи бос през поляната.
-Виждаш ли, това спокойствие дори на теб не влияе добре. Започваш да се държиш цивилизовано...-той ловко се наведе и запратения по него ботуш прелетя над главата му. Когато се изправи на лицето му грееше широка усмивка.-Ето я диващината, която обичам!
Калей свирепо размаха грубата лъжица.
-Имам втори ботуш да знаеш!-заплаши го тя.
Алдуин потъна в гората със смях.
Докато слънцето бавно се спускаше зад западния хоризонт и на тъмното небе една след друга светваха хиляди звезди двамата кротко се нахраниха, Калей изми грубо издяланите съдове и ги сложи до огъня да се сушат. На сутринта щяха да ги изхвърлят, нямаше смисъл да ги носят със себе си, но все пак на нея беше приятно. Въпреки че се намираха насред гората това придаваше някакъв странен, но много приятен уют. Огнище, хубава храна и компанията на Алдуин, макар под открито небе... това я врещеше в онези времена, когато беше малко момиченце и той я носеше на раменете си през такива гори и нито за миг не спираше да пее някоя отдавна изгубена песничка или да разказва една от хилядите истории, които знаеше.
Калей се отпусна върху наметалото, което беше постлала на меката трева до пропукващия огън. Гората вече тъмна, но танцуващите пламъци окъпваха поляната в оранжево сияние, което караше сенките да танцуват като живи. Около тях вече отекваха нощните шумове – крясъци на сови и бухали, песен на щурци, тихите писъци на прилепи, квакането на дървесни жаби. Между дърветата танцуваха малки облачета светулки, които светеха като стотици малки зеленикави искрици в мрака. От време на време някоя сянка с ципести крили се плъзваше през мрака и грабваше някоя насекомо.
Алдуин седеше на своето наметало от другата страна на огъня и се взираше в мракът, които цареше отвъд светлината на пламъците. Два прилепа се стрелнаха над него и единия за малко не се блъсна в главата му, но той сякаш не ги забеляза.
Калей се надигна на лакът и впери в него зелените си очи.
-Разкажи ми приказка.
Алдуин се сепна сякаш до преди миг бе потънал в тежки мисли. Той примигна срещу него и на устните му изплува плаха усмивка.
-Приказка... искаш да ти разкажа приказка?
-Да.
Алдуин се засмя и за миг совата, която бе кацнала на дърво на няколко метра от поляната млъкна смутена от непознатия звук.
-Не си малко голяма за приказки, Кали?
Тя се нацупи, тръшна се на наметалото си и демонстративно му обърна гръб.
-Щом не искаш...
-Не, не, не...-каза той бързо.-Искам, разбира се. Коя искаш да чуеш?
Калей се обърна към него и го погледна над танцуващите пламъци, които хвърляха оранжеви отблясъци върху лицето му. Очите му бяха кристално-сини и както винаги блестяха със свой собствен блясък.
-Не знам-тя се замисли за момент.-Нещо... нещо вълшебно, може би?
Алдуин кимна. Замисли се.
-Разказвал ли съм ти скулптора Димитри?
Калей се усмихна.
-Който създавал статуи, които били като живи, накрая се влюбил в една тях и я съживил с магия?
Алдуин се засмя.
-Тази пък кога съм ти я разказвал?
По бузите на Кали избиха алени петна.
-Не знам... мисля, че беше малко след като ме отведе от леля Джема.
Алдуин не можа да сдържи широката си усмивка.
-Добре, тогава някоя която не си чувала... да видим...-той замислено подпря брадичка на свития си юмрук.-Разказвал ли съм ти за Господаря на мълниите?
-Три пъти... и всеки път края беше различен.
-Валетра Прелъстителката на богове?
-Да, и историята беше твърде мръснишка за ушите на тринадесет годишна.
-Но беше поучителна.
-Да, използвай предпазни средства преди да вкараш бог в леглото си. Наисти-на, много образователно.
-Добре, добре, добре. Какво ще кажеш за... за... Елфина?
-Тази пък коя е?
Алдуин за захили до уши.
-Значи тази не я знаеш. В такъв случай готова ли си...
-Чакай, чакай...-забърбори Калей, придърпвайки мешката. Опря глава в нея и впери пълен с очакване поглед в Алдуин.-Давай.
Алдуин хвърли няколко клончета в огъня и пламъците впиха зъби в тях издигайки се високо. Във въздуха лумна малко облаче искри, което се разпръсна с пукот. Сенките, които танцуваха по поляната отстъпиха назад към дърветата прогонени от светлината.
-Имало едно време една магьосница на име Елфина, която...
-Защо винаги започваш с „имало едно време“?
Алдуин я изгледа сърдито над танцуващите пламъци.
-Защото всички истории трябва да започнат така. Сега искаш ли да я чуеш или не?
-Добре, добре, не се цупи. Слушам те.
-Та както казах имало едно време магьосница на име Елфина, която била про-чута не само с магиите си, но и с красотата си...
В огнището тлееха само няколко въгленчета, котио хвърляха бледо сияние върху зачервеното лице на Калей. Момичето спеше кротко увито с наметалото си, дъхът излизаше равномерно между полу-разтворените устни, а гърдите се издигаха и спускаха с успокояващ ритъм. Русата коса бе разпиляна в безпорядък около мешката, която служеше за възглавница и Алдуин за кой ли път си помисли, че отдавна трябваше да я подстриже, но сърце не му даваше да отреже тези къдрици. Той лежеше на наметалото си, подпрял глава на лакът и гледаше спящото момиче, а на устните му грееше лека усмивка. Искаше му се да я погали по зачервените от съня бузи, но знаеше, че така ще я събуди. Кали спеше много леко готова да посрещне всяка опасност, която се опитваше да я изненада.
Алдуин с въздишка се търкулна по гръб и придърпа мешката под главата си за възглавница. Впери поглед в тъмно-синьото, почти черно небе, по което грееха хиляди звезди. Тук-там някои образуваха причудливи форми, в които през вековете хората бяха виждали какво ли не. Преди три хиляди години малката купчинки бледи точици, блестящи като счупени стъкълца, бяха наричани Ловецът. Много по-късно кодонските астрономи, които не знаеха, че преоткри-ват отдавна изгубените знания, ги бяха нарекли Алпигой, на името на един от героите е легендите си. След това доминийци нарекоха малкото съзвездие Хадриан на името на един от кодонските императори, известен със страстта си към астрономията.
Алдуин завъртя очи към спящото момиче. Едно русо кичурче се бе плъзнало върху устните . Той се усмихна и пак извърна очи към нощното небе, но този път не мислеше за звездите, а за Калей. Вече беше на шестнадесет години и много нейни връстнички имаха вече по две деца. На много места в империята момичетата ги сгодяваха още от люлката и тази практика беше съвсем нормална не само сред простолюдието, но и сред благородниците. Шепа бяха тези, които на шестнадесет не бяха омъжени. Повечето сред тях – благороднички. Неомъжено момиче в детеродна възраст без съпруг се смяташе едва ли не за грях. А империята се смяташе за една от държавите на континента, чието законодателство даваше най-много права на жените. В това я превъзхождаше единствено Фарагод. Царството беше съхранило голяма част от древните кодонски закони макар и с някои изменения. В другите страни обаче жената нямаше статут, кой знае колко по-различен от животните. В Калдерон те дори не можеха да наследяват дори вещи камо ли имоти. Пероан, Съюза и Божието царство не бяха по-различни.
Алдуин въздъхна тихо и припряна завъртя поглед към Калей. Тя спеше все така кротко извърнала лице към него. Онова златисто кичурче все още играеше около устните .
Той пак завъртя поглед към небето. Рано или късно щеше да се наложи да уреди живота . Не можеше да я води винаги със себе си. Вече не помнеше колко пъти я беше излагал на смъртна опасност. Рано или късно уменията щяха да изневерят и тогава... по гърба му се плъзнаха ледени тръпки. Бе погребал твърде много деца, някои от които дори не бяха получили шанса дори да остареят. Не искаше това да се случи и с Калей. Да, можеше да я омъжи. Нямаше да е чак толкова трудно. Естествено нямаше да е за някой просто селянин... не, че щеше да попречи ако тя решеше така, но все пак той би предпочел благородник. Може би за сина на някой княз или граф. Калей не можеше да се похвали с кой знае какъв произход, въпреки че кръстът от черно злато говореше нещо съвсем различно, но все пак бе чирак на Тъкач на светове. На този свят имаше твърде много самовлюбени аристократи, които биха дали мило и драго да се похвалят на поредния бал, че съпругата им е чиракувала на Тъкач.
Княгина Калей... или графиня Калей. Звучеше... звучеше добре.
Алдуин се усмихна.
-Кого заблуждаваш?-измърмори той и затвори очи.
Ледения полъх, който се плъзна по тялото му леко като полъх на нощния ветрец го накара да вдигне глава от мешката. Примигна и сънят изчезна от очите му. Звездите се бяха извъртели по нощното небе едва забележимо. Беше спал по-малко от три часа, което означаваше, че е почти полунощ. С едно безшумно движение отметна от себе си наметалото си и се изправи. Не си направи труда да си обуе ботушите и стъпи бос в тревата. Наостри слух.
Тишина.
Гората беше замлъкнала. Нямаше ги крясъците на сови и бухали, съскането на кожести криле, свирене на щурци. Дори облачетата светулки бяха изчезнали и сега между дърветата цареше само полумрак. Алдуин плъзна поглед наоколо, но отвъд дърветата царяха само плътни сенки.
Той се наведе и взе няколко клонки от малката купчинка. Хвърли ги върху все още тлеещите въгленчета. Те тихо пропукаха, във въздуха се заизви тъничка нишка дим, но щеше да им трябва време да се разпалят. Можеше да използва нишките, за да... той плъзна поглед към спящото момичето. Не, опиташе ли да изтъче огън, дори едно-единствено пламъче Кали със сигурност щеше да се събуди. Вещицата и жилката, които дремеха в нея бяха твърде чувствителни към тъкането.
Алдуин търпеливо зачака застанал до огнището вперил сините си очи в тъмната гора, която стискаше малката поляна в плътен пръстен. До него клоните тихо пропукаха и едно мъничко езиче плахо затрепка, но беше твърде слабо, за да прогони сенките.
-Пак сте дошли, нали?-каза Алдуин толкова тихо, че едва сам чу гласа си.
Отвърна му плътна тишина. Нямаше крясъци на животни или бръмчене на насекоми. Нищо. Единствено лекия нощен ветрец шумолеше едва доловимо в короните на дърветата.
Алдуин плъзна поглед наоколо и за миг му се стори, че мярва движение някъде между двете елши. След миг обаче мракът отново стана неподвижен и всеки човек би си помислил, че нощта си играе с очите. Само, че Алдуин не беше човек и знаеше, че точно тази вечер нощта няма нищо общо с двете сенки, които се криеха сред хиляди други. Не му трябваше да потъва в света на нишките, за да знае, че те пак са се върнали. След четири хиляди години пак бяха дошли.
Пламъчета се плъзнаха над клонките с тих пукот и сенките, затиснали поляната се плъзнаха назад по-далеч от светлината.
Звездите лениво се плъзнаха по нощното небе, отброявайки отминаващите часове. Пламъците в огнището изядоха последните клончета и накрая изгаснаха, оставяйки само купчинка тлееща жар. Накрая и тя угасна и над поляната се възцари мрак. Алдуин обаче не помръдна от мястото си. Стоеше там, до заспалото огнище и чакаше търпеливо двете сенки да направят своя ход. Те обаче не посмяха да пристъпят на поляната и само чакаха застаналия на стража мъж да се умори. Това обаче не се случи и дълго преди слънцето да окъпе източния хоризонт в алено те бяха изчезнали там откъде бяха дошли.
-Все още обичате мрака, а?-измърмори Алдуин докато слънцето бавно се плъз-ваше над хоризонта.
Калей се размърда с мърморене. Надигна се на лакът и впери сънените си зелени очи в Алдуин.
-Кога стана?-попита тя и се прозя.
Той се усмихна.
-Преди пет минути, поспаланке. Хайде, ставай, ще проспиш целия ден.
Калей измърмори сърдито в отговор и отметна наметалото си. Потръпна, когато утринния горски хлад я погали. Тя се изправи и се протегна сладко докато гръбнакът не изпука. Алдуин седеше на наметалото си и обуваше ботушите си, за чието съществуване дори бе забравил.
-Какво...-тя се прозя.-Какво има?
-Нищо няма, Кали... и си слагай ръката, когато се прозяваш. Още малко ще ме глътнеш!
Тя му се изплези в отговор, седна на наметалото си, прозя се за кой ли път и започна да обува ботушите си. Небето вече аленееше, последните звезди загасваха, а слънцето се подаваше наполовина над хоризонта.
-Ще отида да се измия.
Алдуин се усмихна.
-Давай... но не се отдалечавай.
-Не съм малко!-тросна му се тя сънено.
-Всички, които са на по-малко от хиляда години са малко.
Тя пак му се изплези и той се засмя. Когато Калей се запъти към гората, крачейки през мократа трева, усмивката му гасна. Той плъзна поглед наоколо в търсене на движение, което... писък го накара да извърне глава.
-КАЛИ!!!
Калей се седеше на влажната трева, разтривайки дупето си. Обърна поглед към него, а на устните грееше усмивка.
-Подхлъзнах се...-усмивката изгасна, когато видя лицето му.-Какво има?
Той се насили да се усмихне.
-Нищо. Стресна ме.
Кали кимна. Можеше да види тревогата в очите му и тя нямаше нищо общо с падането. Беше... сякаш беше уплашен. По гърба за миг се плъзнаха хладни тръпки, прогонвайки последните лепкави пипала на съня. Кали се изправи бършейки навлажнените от росната трева длани в панталона си.
-Хайде да отидем заедно до поточето, а?
-Ще се къпеш ли?
-Само ще си измия косата и...-тя присви очи.-Искаш да ме видиш гола, нали?
Той сви рамене с лека усмивка.
-Тъкмо сутринта ми ще започне по най-хубавия начин.
-Перверзник!-извика му Калей и потъна в дърветата.
Както никога до сега Алдуин не се засмя. Усмивката му угасна сякаш никога не я бе имало. Той се плъзна поглед наоколо, но сенките между дърветата бързо се разпръскваха под натиска на издигащото се над хоризонта слънце. После последва Калей в гората, движейки се съвършено безшумно. Знаеше, че няма опасност – нощта беше свършила, – но все пак искаше да се увери, че е в безопасност.
Поточето беше на по-малко от половин километър от лагера им в източна посока. На два пъти мина покрай малко полянки като тяхната, но те бяха почти изцяло обрасли с боровинки, къпини и диви ягоди. Предишния ден докато вървяха през гората, търсейки подходящо място за лагер и на едната от тях се бяха натъкнали на малка кафява мечка, която бе легнала сред храстите и се тъпчеше с плодове. На животното дори не се опита да ги нападне. Само изрева уплашено и побърза да потъне в между дърветата, уплашено от натрапниците. За това и продължиха напред. Последното, от което имаха нужда бе да делят лагера с някоя лакома мечка.
И двете полянки се оказаха пусти. От меката нямаше и следа, въпреки че изпотъпканата трева говореше, че мястото е редовно посещавано. Изворчето се намираше на по-малко от двеста метра от втората полянка. През гората се плъзгаше една рехава вадичка, в която течеше бистра вода. Тя извираше от една купчинка камъни, която изглеждаше на пръв поглед безредно разхвърляна. Късовете обаче лежаха един върху друг стабилно, очевидно подредени по нечия инженерна мисъл. Още повече, че камъните бяха от мрамор, материал, чието място определено не беше тук. Алдуин и беше разказал, че под земята има единствено утаечни скали, останали от времената, в които голяма част от континента е бил под морето. Най-близката мраморна кариера бе на около две седмици път в северна посока.
-Вероятно са ги взели от някой от изоставените храмове-беше и казал Алдуин, първият път, когато зърнаха малкото изворче.-В тези гори има поне десетина такива, но отдавна никой не се моли в тях. По тези земи отдавна вече властва богинята Ефа.
Самата вода се процеждаше между купчината камъни и бе образувала плитка локвичка, от която се плъзваше тъничка вадичка, нижеща се между дърветата. В тревата наоколо се виждаха след от сърни, койоти, мечки, зайци, които идваха тук на водопой.
Този път Кали не завари нито едно животно около изворчето, а следите в буйната трева показваше, че никой не е идвал на водопой още от снощи. Кали само сви рамене. По-добре за нея. Последното, което искаше бе да засече някоя мечка или чакал. По принцип местните хищници бяха дребни и не нападаха хора, но някъде в тези гори вероятно все беше останала някоя черна мечка, които вече бяха наистина свирепи създание и от векове им се носеше славата на стръвници.
Кали се огледа наоколо, но между дърветата не се виждаше никаква лседа от живот. Клекна до локвата и започна да мие лицето си. Водата беше чиста, бисерно чиста и освещаващо-студена. Кали потръпна когато няколко студени капки се плъзнаха по шията и надолу под ризата и. Изми врата си и врата си и след още един бърз оглед дали наоколо няма някой смъкна ризата, панталона и ботушите си. За миг потрепери, когато хладния утринен въздух се плъзна по голото и тяло. Изворчето беше твърде плитко, за да може да се изкъпе в него. Не достигаше дори до коленете и, за това потопи в студената вода парцал и започна да бърше тялото си. Когато приключи цялата трепереше от студената вода, но се чувстваше повече от освежена. Сънят беше изчезнал от очите и вече наистина бе готова за една чаша силно кафе. Облече панталона си, нахлузи ризата и седна на влажната трева, за да обуе ботушите си. За кой ли път плъзна поглед наоколо.
Нищо.
В гората беше тихо…. твърде тихо. Животните, които обикновено идваха тук на водопой със сигурност бяха уплашени от присъствието и, но птиците? Сутринта най-малкото славеите трябваше да зачуруликат или онези малки птички с кафеникави перца, които Алдуин и бе казал, че се наричат утринничета, защото цвърчат винаги при изгрев слънце. Сега обаче нито една птица не се обаждаше. Единствения звук, който се чуваше бе шумоленето на вятъра в короните на дърветата и нейното собствено дишане.
Калей нахлузи и другият ботуш, стисна в ръка влажния парцал и закрачи покрай вадичката. Зелените и очи се плъзгаха наоколо, но сред дърветата, които никнеха около поточето нямаше и следа от живота. Погледът и се плъзна по тревата в търсене на пресни следи. Заради водата брегът на поточето, което лесно можеше да се прескочи бе обилно обрасло с растителност и в нея си личаха следите от десетки животни. Кали с лекота разпозна следите от крачетата на зайците, както и специфичните извивки по тревата, които змиите оставяха след себе си. Не и беше особено трудно да различи и лапите на чакалите, чийто вой бе чула през последните няколко нощи. Не видя вълчи следи, което беше добре, но за сметка на това забеляза мечи. Вероятно беше същата онази малка кафява мечка или по-точно мече, което бяха уплашили вчера. Алдуин и бе разказал за горските бизони, които някога бяха обитавали тези гори на огромни стада, но сега бяха почти изчезнали вследствие на безогледния лов още от времето, когато кодонските легиони бяха завладели тези земи. Единствените следи от копита, които откри обаче бяха на сърни.
Само, че всички следи бяха от вчера. Нямаше нито една прясна, а по няколкото пътечки, нижещи се между дърветата, по които животните идваха на водопой, нямаше нито едно свежо изпражнение.
Кали спря замислено до началото на една от пътечката. Тя се плъзваше между няколко дъба и изчезваше в северна посока. По нея личаха следи от десетки животни. Беше слабо вероятно за една нощ всички да са открили друг водоизточник. Значи нещо бе уплашило животните и то достатъчно силно, за да пропуснат водопоя. Вчера на няколко пъти и Калей и Алдуин бяха идвали покрай потока да напълнят вода и всеки път подплашваха по някое животно дошло да пие. Последния път тя видя как едно малко стадо сърни потъва в гората с бързи скокове, но се бе скрила в един близък храст от подветрената страна. Сърните – шест кошути, две сърнета и един самец със златисти, разклонени рога – няколко минути по-късно излязоха измежду дърветата и отново потопиха муцуни в поточето.
Калей спря толкова рязко, че за малко не се подхлъзна. В тревата намачкана от копита и лапи имаше още една следа. Калей клекна и впери поглед в нея. Донякъде приличаше на човешка, но имаше триъгълна форма, а и пръстите бяха три. Прецени, че този, който е оставил следата е бил около осемдесет килограма. Калей замислено потърка брадичка. Кой… или по-скоро какво би могло да остави подобна… светкавично се завъртя на пети, а камата блесна в ръката и.
Алдуин замръзна. На лицето му се плъзна лека усмивка и вдигна ръце.
-Идвам с мир, добра ми жено.
Калей се изправи, прибирайки камата в колана си.
-Стресна ме. И защо се промъкваш?
-Не се промъквам. Забави се и исках да видя какво се е случило.
Калей впери зелените си очи в Алдуин. По лицето му не трепкаше дори мускул, а сините му очи бяха непроницаеми. Само, че тя го познаваше по-добре от всеки друг.
-Тази следа има ли нещо общо с твоята загриженост?
Алдуин не откъсваше очите си от нейните, но тя не отклони поглед. Накрая бавно сведе поглед към триъгълната следа на тревата.
-Да-каза кратко.
-Какво е- усетила колебанието му тя добави.-Не се опитвай да ме предпазиш с лъжи. Вече не съм дете.
Алдуин кимна.
-Ако са ги оставили онези, които си мисля се налага още сега да напуснем лагера. Трябва да намерим най-близкото село до залез.
-Ще бягаме ли?
Устните на Алдуин се разтегнаха в усмивка, в която имаше всичко друго, но не и радост.
-Да бягаме? Не, разбира се-усмивката му се разшири и белите му зъби блеснаха хищно.-Ще ги преследваме.
Десет минути по-късно лагерът беше събрат, вещите им бяха натъпкани в мешките, наметалата стояха на раменете им. Алдуин грижливо зари с пръст загасналите въгленчета, за да не причинят пожар, а Калей изхвърли в гората самоделните съдове и прибори, с които бяха вечеряли. Когато приключиха единствената следа от присъствието им беше петното гола пръст в средата.
-Накъде-каза Калей, намятайки мешката на гърба си.
Алдуин посочи.
-На юг.
-Ще се качим на пътя, нали?
Алдуин се усмихна леко.
-Знаеш ли какво научих за пътищата, Кали? Рано или късно те те отвеждат някъде. С повечко късмет на това някъде има хора, които не се опитват да те убият.
-Страхотна философия-обади се Калей и потъна сред дърветата.
Алдуин я последва.
Натъкнаха се на тялото след по-малко от петнадесет минути. В първия миг Калей си помисли, че е просто някаква купчина пръст в корените на една елша. После обаче лекия ветрец хвърли миризмата в лицето . Не беше купчина пръст, а тяло.
-О, боже...-измърмори Калей.
Беше кафявото мече, което бяха уплашили вчера. Калей не можеше да го сбърка. Тогава бе успяла да зърнче, че връхчето на дясното ухо на животинчето липсваше, вероятно откъснато от някоя възратна мечка. Мечето се бе превърнало в тъжна купчинка косми, сплъстена от кръв. Кожухчето беше разкъсано и по земята висяха червеникаво-лилави вътрешности. Двете кафяви очичоки бяха вперили стъклен поглед в нищото, а окървавената муцуна беше разтворена сякаш за писък на болка, който така и не излязъл.
Калей пристъпи към мъртвото животинче, а миризмата на смъртта караше стомахът да се свива. Мечето все така я гледаше с празните си кафяви очи.
-Мечка...-тя преглътна-... друга мечка ли е направила това?
Алдуин поклати глава.
-Мечките не убиват така, а и никой самец не би убил млад меча при това женска. Стават агресивни само през размножителния сезон, а той е още далеч.
Калей едва сега съобрази да огледа тревата наоколо за следи. Единствените лапи бяха от тези на мъртвото мече. Трябваше няколко мига докато види триъгълните трипръсти следи.
-Те са го направили-каза тя и завъртя поглед към Алдуин.-Нали?
Той кимна вперил очи в мъртвото животинче.
-Да. Те обичат да... да правят такива неща.
-Но те са го изкормили!
-Това също го харесват.
-Какви са?


Публикувано от aurora на 03.10.2013 @ 10:17:37 



Сродни връзки

» Повече за
   Фантастика

» Материали от
   dred

Рейтинг за текст

Средна оценка: 5
Оценки: 1


Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

04.12.2021 год. / 00:29:46 часа

добави твой текст
" Тъкачът на светове: Древния враг (част първа)" | Вход | 0 коментара (0 мнения)
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.