автор: gringo

Неосъзнато чувство в плен
държи ме и всецяло
подвластни нему нощ и ден
са и душа, и тяло.

Усещам го във свойта гръд,
пулсиращо неясно -
за мен съдба е то и път,
препускащ в мрака бясно.

Върха отдавна превалих,
но хоризонтът бяга,
недостижим дори за стих
и скитнишка тояга.

В крайпътни ровове тела
лежат и колко пъти
с тих шепот молят ме: "Ела,
излез за миг от пътя.

При нас за мъничко поспри,
че смисълът предвечен
в покоя ще те озари,
не в пътя скоротечен.

Там скоро ще умреш, взривен
в ужасна катастрофа,
животът проза е и тлен,
не Ботев и Петъофи."

Но аз вървя, вървя, вървя,
а пътят бяга, бяга -
зад мен, прегърнати в трева,
спят Кремъл и Райхстага.

Къде ще стигна и защо -
не знам, но пътят чака,
зове ме и уви, гнездо
аз не съзирам в мрака.

Неосъзнатото скимти
в душата - бясно куче
и гума пламнала свисти
към хоризонт заключен.

И няма край, и няма цел,
и само път безкраен
до оня, сетния предел,
за Авел в мен - и Каин...