Сей, поете, изстрадани стихове!
Аз душата си ще проклинам –
пуста нива, де нищо не никне,
освен тръни, бъз и коприва.
Ти огрей, като слънчев лъч, стаята –
аз сковах й капаци отвътре –
как се влиза през болката знаеш,
как се пали кандилце за мъртви...
Имам някъде ваза, но пукната –
и увяхват мечтите ми в нея –
дай ми твойте просветващи сутрини,
аз не случих на кръстница-фея:
след дванайсет – парцали и плъхове!
Изтъня, ще се скъса надеждата...
Ти пиши! А пък аз ще възкръсвам –
стъпкан стрък в кукувичата прежда.
Сей, поете, сега му е времето –
Той те прати души да спасяваш!
Всяко семенце-слово е бременност,
с всеки стих, Бог отново се ражда!