Откакто я видях за първи път, мисля само за нея. Постоянно. Просто не ми излиза от ума. Има нещо в нея, нещо особено. Неопределено. И поне за мен, неопределимо. Привлекателно, силно... магическо.
Тя е всичко, за което някога съм мечтал. Всичко... което вече никога няма да имам. Колко е болезнено да искаш нещо с цялото си същество, въпреки че прекрасно осъзнаваш, че не можеш да го имаш. Някой друг... разбира се. Но не и ти. Не и ти. Защото не си заслужил. Но какво значение има какво заслужаваме? Каквото и да е то, то изчезва пред силата на това, което желаем. Изпарява се. В облак лилава мъгла. Или синя... според настроението.
Всеки от нас, някъде дълбоко вътре в себе си, знае какво би го направило щастлив, нали? И го иска, бори се с всички сили. Вярва, че ще го постигне. Вярва до последно. До момента, когато някой друг го вземе. Онова единствено нещо, което би го направило щастлив. Онова, в което е смисълът. Вече е изгубено. Вече принадлежи на друг. Да, той сигурно го заслужава повече. Но това успокоява ли? Това, че тя сега е с друг, значи ли че трябва да спра да мисля за нея. Просто така. Не я заслужавам? Сигурно. Онзи другият е по-добър? Сигурно. Но аз я обичам... толкова невъобразимо много. А сега на кого да дам любовта си? Да я задържам в себе си? Невъзможно. Това би ме убило. Би ме задушило... бавно и болезнено. Да я дам на друга? Но как бих могъл след като тя й принадлежи. Нейна е и на никой друг. Тази моя любов е само нейна. Не искам нищо в замяна. Само възможност... възможност да й дам това, което така или иначе й принадлежи. Егоист ли съм? Сигурно. Защото искам да й дам любовта си. Не искам да я задържам в себе си. Защото тя ще ме убие. Ще спра да чувствам... изведнъж. Ще стана празен. Това, че я искам за себе си, сигурно ме прави егоист. Но не и това, че искам да й дам любовта си. Всеки заслужава да бъде обичан, нали така казват? Но и всеки заслужава да обича. Но кого? Кого да обичам аз сега, когато нея я няма. Тръгна си. На кого да дам сега цялата си любов? До кого да се събуждам всяка сутрин? На кого да подарявам усмивката си? С кого да споделям сълзите си...
И всичко това, само защото онзи другият я заслужава повече... „Остави я, твърде е добра за теб“, така ми казват. Не я заслужаваш. Но какво значение има какво заслужаваме, щом обичаме нещо повече от всичко. Да, сигурно не я заслужавам. Но я обичам както никой друг.