Мирише ми на болница и на умора.
Понякога на хапчето за сън...
Намига ми прозорецът отворен:
- Ела навън, ела навън...
Обсебва ме до бяло хаотичност,
стените - бели и таванът - бял.
Прозорецът - окото симпатично -
наградата ми, че съм оживял.
В главата ми гъмжат въпроси,
но всеки е до бяло мълчалив...
Навярно аз смъртта ядосах
и тя реши, да ме остави жив.