автор: arhiloh

Сега аз вече знам, че няма милост
за война, в битка кървава сразен,
за стръкчето трева, пръстта пробило
в измамно топъл зимен ден,
за кораба, изхвърлен на скалите,
за любовта, нестоплена с любов -
не, няма милост за мечтите
и нежността в тоз свят суров.

Сега аз знам, че истината свята
е само празна дума, лъскав щит,
зад който гордо шествува лъжата
с почтен и брагороден вид,
че чест и съвест нищичко не значат
пред дулото и въжения клуп,
че в кървавите длани на палача
мечтата се превръща в труп.

Но знам и друго - сам човек решава
къде спасителен да дири бряг
и че най-истинският път остава
тоз, свършващ в бащиния праг,
че не властта бездушна и парите
най-ценното са в нашия живот,
а тайно нечии сълзи изтрити
и с труд отгледаният плод.

Сега аз вече знам какво не искам
да бъда в тоя свят - да бъда цар,
да имам власт, стотинката да стискам,
да коленича пред олтар,
да бъда вкарван в норми и канони,
да ме опишат вещо в каталог -
като милиони хора, милиони,
не можещи без бич и бог.

Сега аз знам - и пътят криволичещ
на дните ми да свърши както ще -
прегръщаха ме длани на момиче,
в ръцете си люлях дете
и въпреки че не намирам смисъл
в живота аз и вяра не открих,
щастлив съм, че поне случайна мисъл -
понякога - улавям в стих...