автор: roza1

Събуждам се по-рано от стрелките,
които обикалят времето.
Слепешката си опъвам нервите.
Настройвам си по интуиция ръцете -
да стигнат любовта. И да я хванат.
Препъвам се във крехкото доверие-
от костен порцелан направено...
Разливам в себе си кафето. Черното.
Така събудена, съм твърде есенна
и охрата съвсем не ми достига.
Език протягам да оближа слънцето,
без жълтия му мед - не струвам.

Събудена все още те сънувам...
Как хвърляш заровете на съдбата
и двамата подреждаме обрати
в един живот -на точните квадрати.

Ани Николова