автор: kristi

поема

2.
И тъгата подви колене.
Сънят й – нещо отминало –
беше нощни и силни коне,
беше сълза, погалила гривите.
Беше синя, пелинова степ,
беше изгреви, беше и залези,
след които
един нощен вертеп
разюзда дълбоките кладенци.
И
някак съвсем между другото
животинчето малко - мълчание
се изправи и като точен,
много точен стрелец
изстреля
бялото си подобие
на облак - пройдоха
към кълвачът,
който чукаше, чукаше
и пробиваше
небесната риза,
хвърлена връз виновниците за здрача.
Лъкатушеше,
как лъкатушеше
тази опната като сянка на струна
първичност,
проектирана в сънища!
… Докогато
щурецът във мен
остави цигулката си на прага
и сгушен в ръждива трева,
извика:
Аз съм Бог!
Аз съм Вселена!
Аз съм Болката!
Аз съм Магията, във която
всяка отворена рана
си намира мълчанието,
във което сънят е прелюбодеяние,
пчела умъртвена
ако не си Воин,
ако не си Хляб,
ако си само пита за помен
и
ако не си онази –
не за сбогом – песен на есен…

Щурецът, отново щурецът
вместо мен
гъдулкаше песен –
негова си, щурчова песен.

Щурците пеят и се любят различно на есен.