автор: iszaard

Стремежът е последното нещо, което би могло да ни отведе в Първоизточника. Като вид активност, подобна на говоренето, например, той предполага "приглушеност" на останалите сетива, неспособност за вслушване, за приемане на реалността, такава каквато е, т.е. включва желание за промяна, той самият наподобява промяна, обаче като празното въртене на воденичното колело, което разхвърля вода във всички посоки, без да постигне с това каквото и да било.
Стремежът, изявен например в една медитация, сам затваря вратите на съзнанието, слага му рамки, защото то, като активност, борави само със себе си разширявайки се и стеснявайки се, яхвайки услужливия ум, който в този случай се чувства още по-специален. Но този същият ум изтръпва уплашен когато трябва да се откаже сам от себе си "вливайки се" в Непознатото и Непознаваемо,но целено чрез него Начало.
Стремежът към Истината, искреният стремеж, е въздиган в култ и при това с право, но докъде ни довежда същото това право, щом в миговете на екстаз изтръпваме пред нейното лице и бързаме да се върнем към добре познатите ни и вече "утъпкани" духовни хоризонти. Умът, разбира се, този шегобиец е и основен двигател, първи помощник в нашите усилия да се слеем с Този, който Е. Но, същият този ум, не желае да се раздели сам със себе си, дори и да е възприел теоретично идеята за своята подмяна с така наречения висш ум (интуицията, която борави с причините и следствията), инструментът на нашата истинска същност.
Може да се каже с положителност, че според езотеричната философия душата е нещо самоизграждащо се, доколкото първата връзка и след това постигането на Първоизточника зависят от нейните усилия да бъде Себе си, да се прояви, чрез физическите инструменти, преди всичко чрез ума. Но тя би била и е нищожна, заедно с целия си стремеж, ако не съдържаше в себе си потенциала, онова непроявено, което я прави по същина въздесъща. Т.е. без да бъде частица от Първоизточника и по този начин абсолютно зависима от неговата цялост, тя не би могла да направи и крачка напред в своите усилия, в своя стремеж. Тогава не е ли и стремежът в един момент обречен, точно както е обречен умът да загине в стихията на своя създател, на своята първопричина. Защото докато го има стремежът, е налице и умът, а докато го има умът, е налице индивидуалност, отделност, нещото, което е противоположно на постигането, колкото и близо да е до него, като алпинист, изкачил се на върха на една планина. Но върхът ли е крайната точка, този величав повод за духовна гордост, след като неговото преживяване, а след това и осъзнаване обезсмисля всички положени усилия, предизвиква една реакция на отказ от всичко и всички, дори от самия себе си.
С други думи върхът или целта не е истинската цел, а само нейното осъзнаване. Едва когато се изправи практически, а не на теория пред невъзможността си сам, със свои усилия да постигне Първоизточника, стремежът, умът се отказва сам от себе си, но уви не поради някаква особена разумност, а поради пълното осъзнаване на своята безпомощност там, където управлява всичко онова, което е противоположно на него, на нещата, които той е способен да владее.