автор: petsto

РАЗМИСЛИ СЛЕД ПРОЧИТАНЕ НА КНИГАТА „ГРЕХОВЕ” ОТ ДИМИТЪР ЛАЗАРОВ
Чел съм тези разкази в чернова. Но издадени в книга ми звучат различно. Макар думите да са същите, изреченията същите, разказите същите. Може би прочетени един след друг те създават друго внушение. Подредбата е направена от автора много сполучливо.
Подчертавам мислите, които особено ми допадат. Това са очевидни истини, но като, че ли досега не сме ги осъзнавали и дефинирали. Или сме ги позабравили. Може би една от ролите на писателя е да дефинира и формулира. Та ето част от тези мисли върху които размишлявам:
„ Така и не се научихме да решаваме проблемите си в зародиш.” /стр.157 „ Три през нощта”/ се казва в книгата. Да, така е. Винаги чакаме проблема да се задълбочи и чак тогава се опитваме да го решаваме. Преди това не му обръщаме внимание. Преди години имаше един лозунг „Профилактиката е медицината на бъдещето” Бъдещето стана настояще, но профилактиката не стана медицина.
Друга мисъл от книгата, която ми допада е: „... всъщност хората и техните дела нямаха нищо общо с предметите и пейзажа наоколо.” /стр.179 „Старият фар”/ Да, фарът е само предмет. От него не зависи нищо. И ако го няма човешките дела ще се вършат другаде, при друг пейзаж, до други предмети. Фарът не ни е виновен и не бива да го взривяваме. Изобщо не трябва да фетишизираме. Но често го правим, депресираме се, озлобяваме, а не е нужно. И осъзнаваме това твърде късно.
„...но не и трябваха много мебели или домашни вещи „ се казва на стр. 181 в разказа „Чатерката” Да, не трябват, но ние хората се стремим да ги притежаваме и сами си усложняваме живота с тях, вместо те да ни улеснят. Уж разбираме, а трупаме ли трупаме домашни мебели и вещи.
С изреченията „Сигурно се питате какво нещо е голямата любов. Как може да се обича едно и също момиче толкова време. Някога и аз се чудех.”започва „Черната вдовица”, последният разказ от книгата. Престанах да чета по нататък. Замислих се над тези думи. Който не е преживял голямата любов, той нищо не знае. Обичах една жена 27 години. Питали са ме „Защо ?” . Не можех да отговоря. Казвах „ Да не ви се случва” . Голямата любов ни връхлита. „Голямата любов е гръм и буря” казва поетът Петър Алипиев. Не знам дали е добре да се влюбиш в неподходящия човек или да преживееш несподелена любов. Няма еднозначен отговор. Но който не го е преживял не може да разбере. И понякога се появява „черният човек”. Лично аз съм щастлив, че имах голямата любов в живота си. Сега обичам жена си. „Защото истинската любов никога не умира.” Така казва Димитър Лазаров в книгата си. / стр. 148 долу / И е така. Не е пресилено. Дано и вие го преживеете.
Една друга мисъл също ме впечатли-„ Срам и ужас за тези години да си девствен. / стр.199 / По мое време бе така и сега. И поетът Николай Лилиев казва „Ужасът да бъдеш девствен”. Значи и по негово време е било така. Три поколения са го почувствали. Но в Божият закон пише друго-„Всеки мъж е за една жена и всяка жена е за един мъж”. И това е точното. Искам да обичам девствено, невинно. Не искам да съм опитен в любовта и да съм бил с много дами. Не трябва да се хвалим с любовните си „подвизи” и „завоевания”. Това не е игра. С умиление си спомням патриархалните времена, когато са се женели девствени. И младоженецът е гърмял с пищов като потвърждение, че булката е честна т.е. девствена. Честна е било равно на девствена. И даже са изнасяли чаршафите да се види кръвта... Това вече е отживелица. Даже някои се усмихват иронично. Сега се смятаме за съвременни и даже сме горди, ако сме изгубили ранно девственоста си. А всъщност е лошо да е така. Но осъзнаваме ли го?... Забравихме думи като целомъдрен и непорочен. Дори не знаем значението им.
В няколко разказа на книгата са казани истини за вярата „Вярата е всичко” /стр.35 „Сомнабул”/, „Това е проблемът на всички ни. Че не вярваме в нищо. Вярваме само в парите и задниците. А има толкова неща, за които си струва да вярваме.” /стр. 35 „Вампирска история” /. Да, не вярваме и хлебарките вършат своето. /разказа „Три през нощта”/ Не вярваме в Бога. Не вярваме в таласъми, вампири, върколаци, самодиви и темподобни. В какви темподобни да вярваме знае авторът Димитър Лазаров. И той ще ни каже. Лично аз вярвам в Бога и в „самодивите в бяла премяна”. В последните само заради Ботев разбира се. Но това бе отклонение. „Да бъде според вярата ви” се казва в голямата книга Библията. Но ние не вярваме. И идва паякът „Черната вдовица” т.е. сатана...и нататък е ясна. Или го премахваме или той ни упътва към ада. Ето какво казва Димитър Лазаров чрез литературния си герой в разказа „Сомнабул /стр. 12/-„Това са останки на дявола”. Във всеки от нас има останки на дявола, но дай Боже основното да е от Господа.
„Ако няма закон вътре в нас, другите закони стават безсмислени.” /стр.88 „Тъмният мост”/-е още една истина казана от Димитър Лазаров. Георги Михалков, един друг наш съвременен писател в романа си „Бягства” го казва по подобен начин-„Границите са в самите нас”. Колко точно са го формулирали и Георги Михалков и Димитър Лазаров.
„А абортът не е ли убийство?” /стр.58 „Грехове”/ се пита в книгата. По закон абортът не е убийство. Но според мен е. И е грях. Това потвърждава предните думи на автора, че трябва да има закон в самите нас.
Друга истина формулирана в книгата е следната „...и си пуснах телевизора. Можех да хващам само няколко програми. И всяка вечер просто се чудех, в коя има най-малко глупости”. Как свикнахме в този информационен век с глупостите по телевизиите, радиата, интернет и сякаш не можем без тях. А можем. Само трябва да опитаме. Но рядко го правим. Някои даже гледат наред и им промиват мозъците. Други поне избират по-малкото зло. А глупостта е велика и трябва да я преборим.
„...имах доста време за убиване” казва литературният герой от разказа „Черната вдовица” на стр.202. Очевидна истина е че времето не трябва да се убива. Човешкият живот е кратък. Но ние пилеем времето т.е. го убиваме. А не трябва. Спомням си за романа „Идиот” от Достоевски. Там литературният герой княз Мишкин разказва за един осъден на смърт, който когато го водели да изпълнят присъдата си мислил, че ако можел да продължи да живее не би пропилял и миг. Неочаквано го помилвали. Но след това той пропилял много мигове. Такава е може би човешката психика. Но има време за всичко.”Всичко си има време, време има за всяка работа под небето: време да се родиш, и време да умреш; време да садиш, и време да скубеш насаденото; време да убиваш, и време да лекуваш; време да събаряш, и време да съграждаш; време да плачеш, и време да се смееш; време да тъгуваш, и време да играеш; време да разхвърляш камъни, и време да събираш камъни; време да прегръщаш, и време да избягваш прегръдки; време да търсиш, и време да губиш; време да къташ, и време да пилееш; време да раздираш, и време да съшиваш; време да мълчиш, и време да говориш; време да обичаш, и време да мразиш; време за война, и време за мир.” /Еклисиаст 3:1-8/
„Това е истината. Тя винаги е проста и елементарна.” се казва в послеслова. Да-„Елементарно,Уотсън.” Би казал Шерлок Холмс. Но е добре формулирано. Такава е истината. „Аз дойдох тук да свидетелствувам за истината” казва Христос./Евангелие от Иоана 18:37/ „Що е истина” пък пита Пилат Понтийски. Има картина на която е изобразен този момент. Виждал съм я в Одеската художествена галерия. Може би трябва да се отговори на Пилат с думите на Димитър Лазаров „Тя е винаги проста и елементарна”. Но Пилат едва ли ще разбере... Но който разбрал, разбрал.
„В живота винаги има подводни камъни и винаги има хора със скрита същност” пише в книгата. Подводните камъни са метафора на скритата същност. Димитър Лазаров много добре знае това. Но ни повтаря тази очевидна истина два пъти. За да я запомним и знаем. Да, има хора със скрита същност, но такива хора не са ни потребни. И да нямаме нещо общо с тях.
Последното изречение в книгата е-„И отново ще се убедя, че добрият писател може всичко”. Димитър Лазаров е от добрите писатели. И от честните.И това е очевидна истина. Защото има и зли таланти. Някои от разказите са писани от автора на 18-19 годишна възраст. А са толкова зрели. Досега Димитър Лазаров не е публикувал никъде. Да не бързаме да публикуваме... И да не се изкушаваме от славата. Както Димитър Лазаров не е изкушен.