автор: kristi

Поема

1.
Тъгувам те моя, нарисувала ме, любов.
Като сняг те тъгувам,
като милости, след които
всичките мои зверчета,
оцелели в капана,
те препъват в лъжовния свят,
в който всяка измислена дума
не е спомен за шепоти,
не е знак и за спомен,
нито вик за зелените пролети,
във които ветровете
си играят детски игри и
изпращат ти
лудости,
над които земните, и не до там земни,
измислици
изсипват магията в
кладенците на нощите.

Циганите, изрисували лунния сърп,
се провикват:
- Трябва още, трябва още!
И Луната, разсъблечена
и потънала в черния припев
против уроки,
се галюшва в мазолестите ръце –
също детко, повярвал на огъня,
също мълчаната, жива вода,
плисната върху немирно, непоръбено облаче.

Но аз те тъгувам, нарисувала ме, моя любов.
И сънувам те!
Сънувам те като ягода дива,
като улична песен,
като чаша, изпила ми устните,
като сол,
като рана,
като онзи прозорец, през който
световете надничат
и разказват ми притча
за погалило слънцето неродено момиче.
И те моля:
- Ела, моя щърбава,
моя, затъгувала се, неземнице,
моя чувствена,
моя, хвърлила жребия - вест,
във която скиталецът дъжд,
наводнил и съня,
и покоя
на удавил се в грохота мъж,
ще потъне в подмоли - очакване
и със думи, не с укор под вежди,
ще подрежда, ще подрежда
на поляните
опиума от светове,
които не са само хляб и сол,
не са и само надежда.