автор: ret

1.
Стоманените решетки разрязваха светлината влизаща пред миниатюрното прозорче. Студеният бетонен под, лъхаше на старо. Навън беше топло, а още беше сутрин. Чу се шум идващ от дългият коридор. Тя знаеше какво ще последва сега. Отново беше сутрин, поредната сутрин. Чуха се стъпки. Някой говореше. Тя отвори бавно очите си
Стъпките приближаваха и се чуваха все по-силно, макар че вратата беше от солидна стомана. Тя се повдигна и седна на земята в един от ъглите на стаята. Стъпките спряха пред нейната врата и тя се усмихна леко, навела погледа си надолу. Малко прозорче се отвори в горният край на вратата и чифт очи се взряха в нея. Тя продължаваше да гледа в пода, без да повдига погледа си. Приличаше на наказано момиченце. Чуха се мъжки гласове и вратата бавно се отвори. Вътре влязоха двама високи мъже в униформа. Единият от тях носеше поднос с храна. И двамата бяха въоръжени и предпазливи. Пристъпваха бавно към нея, а тя дори не помръдваше от мястото си.
- Добро утро, слънчице – каза единият мъж и се засмя.
Тя не отговори, сякаш не говореха на нея. Той остави подноса на пода пред краката си, свали желязната палка, която носеше закачена на панталона си и бурна подноса към нея. Тя се усмихна, когато видя подноса под носа й.
- Ще ядеш ли тази сутрин?
Отново не получиха отговор.
- Мисля че е време да я преместят в психиатричното отделение – отвърна другият мъж и отново се засмя.
В този момент тя бързо дръпна палката и тя се изхлузи от ръката на мъжа. Изправи се и застана срещу тях. Единият мъж тръгна към нея, но тя го удари с палката в корема и той се върна назад. Другият мъж извади пистолета си и го насочи към нея.
- Пусни палката на земята – каза бавно той, гледайки я в очите.
- Или какво? Няма да получа допълнително пудинг? – попита тя и се усмихна доволно.
- Или ще ти се наложи да ти събират мозъка от тухлите зад теб – отговори той и махна предпазителя от пистолета.
- Сигурен ли си че си способен?
- Да, най-много да ме смъмрят за това. Един по-малко, няма проблеми. Такива като теб има много тук – отвърна той.- Остави палката на земята, веднага!
- Добре – каза тя и се наведе бавно. – Макар, че грешиш .. като мен няма никъде – допълни тя и удари мъжа с пистолета през глезените с всички сили.
Желязото изтрака по тялото му и той се строполи на земята, хвърляйки пистолета си назад. Тя го дръпна за единият крак и той се озова почти под нея. Тя опря палката до гърлото му и го погледна доволно.
- Ами сега? Какво беше? Такива като тебе има много тук .. – каза тя и натисна леко гърлото му.
- Пусни палката веднага! – извика другият мъж, насочвайки пистолета към нея.
- Защо, ще ме гръмнеш ли?
- Да! – извика той.
- Добре – отвърна тя и отново леко натисна палката.
Мъжът се изнерви и натисна спусъка. Куршумът мина на сантиметри от лицето й и се заби в тухлите зад нея. Тя го погледна и се засмя. Вдигна палката и я хвърли към него. След това вдигна ръцете си във въздуха. Другият мъж бързо се изправи и тръгна към врата. Тя ги гледаше доволно и се усмихваше, макар че беше загубила този рунд. Двамата мъже излязоха от стаята и затвориха стоманената врата. Тя гледаше към тях със същият доволен поглед, докато те се отдалечиха от вратата. След това седна пред подноса и започна да оглежда. Имаше същото, което й бяха донесли и вчера, и деня преди това , и деня преди това. Това беше всяка сутрин в продължение на година, защото от година тя беше там. От година насам вече не беше полицай, а затворничка. Година през която беше излежавала присъда, за нещо което не е направила. Върза дългата си кестенява и права коса на опашка и се облегна на студените тухли. Погледна към тавана и въздъхна. Обърна се към стената отстрани и видя всичките черти, които беше издълбала пред тази година. Една черта за всеки ден прекаран там. Една година, през която беше забравена от всички на това мизерно и проклето място, което беше накарало родителите й да се откажат от нея, а дългогодишният й приятел да си намери друга приятелка, която не е престъпничка. Безкрайната омраза беше едва малка част от чувствата които изпитваше към хората натикали я зад тези решетки. Хората, който бяха съсипали всичко, което беше постигнала до сега в живота й и заради които беше получила присъда от десет години в затвора, без право на обжалване. Хората които я бяха натопили и обвинили в нещо, което тя се опитваше да спре. Сега беше безсилна. Ежедневието й беше едно и също в тези четири потискащи стени. Можеше само да мисли. Да мисли как да им отмъсти след като излезе. О да, щеше да им отмъсти за всичко. За всеки несправедливо прекаран ден зад решетките, за всеки удар който беше получавала от надзирателите просто защото им е забавно, за всеки ден прекаран далече от семейството й, за всичко. Щеше да дойде и този момент и тя го чакаше с нетърпение. Щеше да чака, ако трябва и вечно.
Денят мина бързо и неусетно вече беше нощ. Тя лежеше спокойно на импровизираното си легло и гледаше в тавана. Това беше правила целият ден. Тогава чу шум, беше необичайно за това време. По принцип всичко беше спокойно по това време, но сега ставаше нещо и тя го усети. Изправи се и бавно се приближи до вратата. Допря ухото си до ледената стомана и се заслуша. Нещо ставаше от другата страна на вратата, но какво. Чуваха се тъпи и приглушени звуци. Момент след това звуците се събраха пред нейната врата. Тя се отдалечи от вратата и се напрегна. Дишаше тежко, защото не знаеше какво ще последва. Звуците се усилиха и ключалката на вратата щракна. Врата започна бавно да се отваря. Тя настръхна цялата. Какво се случваше? Вратата се отвори напълно и от там влезе високо момче,малко над двайсетте, облечен целият в черно и въоръжен сериозно. Той я погледна.
- Здравей Ребека– каза той предпазливо.
- От къде знаеш името ми?
- Има някой, който иска да говори с теб.
- Така ли? Ами да заповяда, само че кафето свърши – отговори тя.
- Не, не , ти ще дойдеш с мен, за да говориш с него – каза момчето.
- Интересно и как по-точно ще ме накараш да дойда? Може би ако пистолета не беше насочен срещу мен ..
- А, да , съжалявам – отвърна той и свали пистолета си надолу.
- И кой толкова иска да говори с мен? И защо?
- Ще разбереш, ако дойдеш с мен – каза той.
- От къде да съм сигурна, че няма да изляза през тази врата и няма да се озова на земята с куршум в главата?
- Защото ако исках да си мъртва, нямаше да говоря в момента с теб, а вече щях да заравям тялото ти навън – отвърна той и се усмихна.
- И все пак ..
- И все пак, ела с мен. Мисля че ще получиш предложение на което няма да откажеш, не мисля че този седем звезден хотел ти се отразява добре.
- Имаш право – отвърна тя и се приближи до него.
Той й се усмихна и я пусна да върви пред него.
- Между другото, аз съм Дилън.
- Не съм те питала .. Дилън – отвърна тя и предпазливо огледа дългият коридор.