автор: apostola

Окото ми не се насища
от хубост чиста на жена.
Настръхват всичките косища
и нямам аз за туй вина.

Дали защото е магия,
или защото тя е Бог,
та името й е Мария
и тя е сладко в меден рог.

Че моето око поглъща
и всяка красота от раз.
И на сърцето то я връща
да я прегърне, като храст.

И с този храст да се залюби,
и в него то да търси плод.
Във него тъй да се загуби,
че да остане и без род.

И в сянката му да се скрие
от дъжд и слънце наведнаж.
А в корените да открие
зърното от класила ръж.