автор: Obgru6tane

Аз съм още малко момиченце. Мама реше косата ми с голямо внимание. Обича да ме вдига и гушка силно. Знам, че това няма да продължи още дълго. Първо, защото го помня. Помня, че скоро ще започна да омръзвам, така както омръзват всички деца на родителите си.
Ще стават по-уморени, по-вглъбени в това, което им се случва извън вкъщи. А аз още дълго време ще си оставам вкъщи. За да чакам да ме обичат. Помня всичко това. Не знам откъде и защо. Аз все още съм малко момиченце. И съм много обичана. Но да, това скоро ще отшуми. И втората причина, поради която го знам, е, че мама и татко стават все по-тъжни.Аз може и да съм малко момиче още. Но виждам и разбирам всичко това. Защото някога, не съм сигурна кога точно, такива неща са се случвали и на мен. Тогава, когато още не бях малко момиче, а голяма жена или пък зрял мъж. И сега знам много неща. Знам, но ми е трудно да ги обясня. Може би и не е редно. Никой не очаква от мен да знам толкова много. Аз съм малко момиченце.

Доскоро мама всеки път ме хранеше. Взимаше моята малка лъжичка и внимателно я поднасяше до устата ми. Но вече съм пораснала и все по-често ме оставя сама да ям. Явно и татко вече е станал голямо момче, защото мама престана да храни и него. Преди всеки път му даваше пържени картофки с нейната вилица. Той се смееше и казваше, че никога не е ял нещо толкова вкусно. И двамата се смееха. И бяха щастливи. Заедно бяхме щастливи. И много се обичахме. Имаше нещо наоколо, нещо като магията от приказките за лека нощ - “и те живели щастливо”.Сега вече порастваме. Аз, май и татко. А мама изглежда сякаш остарява. Аз не искам тя да остарява. Тя е по-красива от най-красивата принцеса. Има вълшебно дълги коси, мекичка кожа, красиви, огромни очи и много дълги мигли. Мирише на хубаво. Мирише на мама.

Мама и татко много се обичаха. Той беше нейният рицар и често се биеше с дракони заради нея. Носеше й магични цветя и разваляше проклятията, които понякога я караха да плаче. Сега обаче тя е престанала да плаче. Странно, защото сега не е толкова щастлива, както когато умееше да плаче и имаше кой да я утеши.

Мама и татко много се обичаха. Мама имаше много вълшебни рокли. Някои от тях я правеха невидима и тогава тя отиваше при него, хващаше ръката му и го отвеждаха някъде, където сигурно танцуваха цяла нощ и бяха страшно влюбени. Имаше и друга една рокля, която я правеше да гори като пламък. Така тя топлеше погледите и подпалваше мислите на татко. Аз съм малко момиче, но все пак съм една някогашна и бъдеща жена и знам, че тогава тя ставаше единствена в света за татко и той можеше да мисли само и единствено за нея. Мама имаше още много такива рокли. С някои летеше и понякога ме взимаше със себе си. С други се превръщаше в морска нимфа и всичко наоколо изглеждаше безбрежно като едно голямо синьо море. Когато порасна, искам и аз да нося такива рокли като мама. И аз искам да се науча... или да си спомня... какво правят жените, когато обичат един мъж.

Мама и татко много се обичаха. Затваряха се вечер в тяхната стая и си говореха толкова нежно, че аз никога не съм ги чувала и можех спокойно да сънувам моите приказни сънища, в които и тримата се возихме в хвърковати карети и аз тичах на воля с диви животни.

Мама и татко вече често се карат. Не знам за какво. Никога не разбирам. Но те си имат някакви техни причини. Викат си силно и ядосано, казват си тежки неща, които остават да висят във въздуха сякаш са пепелява пелена, която не може да се разнесе от вятъра. Пелената се сгъстява с всяка следваща дума и наоколо става много задушно. Те не се гледат повече както преди. Те се гледат сякаш нищо не искат да си спестят, но като че са толкова яростни, че не им стига времето да си кажат всичко лошо, което си мислят. Става толкова шумно, че моите уши пламват. Не знам какво си мисля в тези мигове. Защото страшно много ме е страх. Аз знам, че нищо не е наред, чувствам се заплашена и оставена сам-сама... Невидима и забравена, обградена от оная задушлива мъгла... Уплашена съм, сякаш знам, че никой не ще разбере мъката ми в тия мигове и никой няма да ми помогне да се преборя с нея. Сякаш от мен рано или късно ще се очаква чудото да променя всичко това и да върна щастието в приказния дворец.

...А наоколо зли магьосници шепнат проклятия и пророкуват за дълги години кошмарно безсъние, защото безтревожният столетен сън вече бил предречен на друга някоя вълшебна принцеса...

И аз се разплаквам. С цяло гърло и с много, безкрайно много сълзи. Но сякаш това е толкова мъничко и безинтересно събитие, че минава време преди мама и татко да ме видят и чуят. Тогава те се сещат и забързват към мен. Но пак започват да се карат. Дърпат се кой трябва да ме утеши и кой ме е разстроил. И тогава някой от тях ме гушва, докато продължават и продължават да спорят, но на мен ми е толкова студено от тази прегръдка, защото ето че те отново са забравили, че аз съм тук, при тях.

И че единствено искам да ме обичат хора, които се обичат.

Накрая всичко утихва. Аз млъквам от изтощение и страх. Не знам какво мога да сторя, не знам докога ще ме души този ужас и тази безизходица, за които още съм твърде малка и неподготвена. И смътно помня, че никога, независимо колко голяма съм била и колко много съм живяла, не съм знаела какво да правя, нито съм била по-подговтена от сега. За мрака на детската си стая и хладината на детското креватче. Където ме връщат обратно. Сякаш моето място винаги е било там и само там, макар допреди мигове да са ме давили в непрогледните си проблеми на възрастни, тъжни хора.

После те затихват оттатък. Аз тихичко се надигам и пропълзявам до процепа на кухненската врата. Там те вече седят и си мълчат. Понякога в това мълчание е пълно с толкова много думи, че аз не мога да проумея нищо повече. Друг път мълчанието им е по-истинско мълчание от всяко друго. Толкова всеобхвано и глъхнещо, толкова плътно и сухо, сякаш е паяжина на някой стар паяк и тоя паяк така ги е оплел, че те вече са проумели – не им остават повече несподелени истини. И винаги, всеки, всеки път те изваждат малка картонена кутия с миризливи пръчици... И пушат. Пушат до забрава. Безмълвни, отнесени някъде другаде. В този цигарен дим аз виждам мама отново щастлива. Както когато беше омайна принцеса, за която татко се биеше с чудовищни създания и на която носеше в дар чародейни билки и чудни, салдкопойни птици, от които бликаше светлина... Виждам я вече спокойна, защото се е върнала назад, към дните на безкрайните княжества, по чиито поляни тичаше боса към прегръдките на своя рицар.

...И виждам татко. Виждам го силен и смел, способен да реши всяка загадка, да намери решение на всяка мистерия и да излезе невредим дори от огъня, за да се върне обратно в мамините прегръдки. В този цигарен дим той изглеждаше досущ като онзи принц, който беше тогава. Защото сега, в тази малка кухненска действителност, когато цигарите свършат, той ще се събуди от спомените си и ще осъзнае, че няма представа как да реши тази загадка. И как да съхрани не чак толкова голямото си княжество от голямата, люспеста и зловонна Тъга, надвесена над него. Тогава мама ще стане и ще отвори прозореца, за да се проветри хубаво. После отново ще седне срещу него, ще се погледнат и ще се разберат само и единствено с поглед. И двамата са в една и съща приказка и не знаят как да я пренапишат, за да са сигурни, че ще завърши с “и те живели дълго и щастливо”.

Аз съм още малко момиченце. Но скоро ще порастна. И ще купя първата и поредна кутия на незнайните решения. Ще махна бандерола и досущ като мене си във всеки от останалите ми животи, ще пуша дълго, цигара след цигара... И ще се питам какво се обърква в хорските приказки.